За живота от нещата

Съд

2012-02-13T22:14:00.003+01:00

- Добър ден.

- Добър ден. Как си?

- Ми, как да съм. Добре, предполагам.

- Как се сети да дойдеш, тогава?

- Не знам, от няколко дни насам всеки път като вървя от работа към вкъщи и си водя въображаеми разговори с теб и реших да дойда и да те видя.

- По принцип хората не идват при мен без причина.

- Може би имам причина.

- Давай по същество. Имаме само час както знаеш.

- Няма същество. Просто ми се говори с някой.

- И нямаш приятели за тази работа?

- А, приятели си имам за клюки и несъществени разговори.

- Добре, тогава, за какво ти се говори?

- За мен. Нямам с кого да говоря за себе си.

- Какво се случва с теб?

- Работа, вкъщи, знаеш как е.

- И как е?

- Самотно. Много самотно. И много обсебено.

- Обсебено от какво?

- От мисли. От мисли за едни и същи неща. Отново и отново се повтарят в главата ти и създаваш нови и нови сценарии за живота си. Кой от кой по-болезнени и разочароващи. Повтарят се в мислите ти и разбиват всяко хубаво чувство, което допуснеш до себе си. Може би съм в някакво клинично състояние. Реших, че ти може би ще разбереш и ще можеш да ми кажеш какво да правя с живота си. А може би, животът ми е твърде нормален, твърде хубав и си търся причина да не ми е добре. Може би просто ми се иска да има драма, сълзи, филми и измислици, за да си запълвам ежедневната дупка със смисъл и значение.

- Може би..

- Не ме прекъсвай. Може би имам нужа от отдушник, който не ме съди, който не ми дава обяснения. Който не се оправдава. Отдушник, който не диша, който не мисли, който не знае нищо. Отдушник, който ме отвежда далеч от всички обсебени мисли, а не ме кара да се задълбавам по-надълбоко и надълбоко. Имам нужда от празнота, от липса на мисъл и смисъл. Имам нужда от съд, където да излея всичко, което съм. Съд, на който не му пука дали течността, която изливам е любов или омраза. Съд, на който не пука дали повръщам, плюя или плача.

- Танцувай тогава.

Глина

2011-08-10T15:51:00.002+02:00

Денят започна с плач. Той разцепи мрака на сутрешната тишина и се понесе по тъмните улици. Писъкът бе непоносим в стаята, от която потегли. После се разстели надолу по стълбите, изтече през прозорците и се разми още на първата пряка в дясно в тишина.

И така в писък и плач започва всяка история. Всяка история има своите герои, а всеки герой е бил малкото парче месо, надало първия си писък в живота. И не последния, може би.

Всяка история има своите герои. Понякога е неясно дали героите определят историята или тя ги омесва като парче глина и ги изплюва след време - ненужни или силни.

Някои герои оставят следа в историята си. Някои герои се преборват с грубите ръце, мачкащи глината. Някои разбиват отъпканата пътека към това да станат перфектна, класическа амфора или ваза. А и какво е съвършенството? Кой определя съвършенството? Кой поставя летвата? На кого принадлежни съвършенството във вашата история? Не принадлежи ли то само на вас? Не си ли само ти в силата да кажеш - в моят космос съвършенството определям аз? И няма ли десетки, хиляди, милиони пояснения за дефиницията на тази дума? Но както и да е, отплеснахме се за момент...

Някои герои надават писък толкова силен в живота, че никое влияние, никоя история не може да ги удържи в рамките на "общоприетото". Някои герои, предрешени от съдбата за тумбесто гювече се прераждат в стройни тънкогърлени бутилки. Някои пък отричат влиянието на "средата", някои отричат материала, от който са създадени и вместо в твърд глинен предмет се разливат по колелото сякаш като от вода. А други се вкочаняват - по-твърди и от диамант. Защото кой, кой може да каже - ти бе роден тук, син на Сидхарта или Мария - така че това е съдбата ти? Кой може да те спре и ограничи мисълта и духа ти? Кой може да постави граници и да те определи само от мястото или от ДНК-то ти? Кой? Никой чужд не би. Само ти. Само ти си в силата да спреш подема си. Само ти. Но пак отидохме настрана от нашите герои.

Някои герои не издържат на напрежението. Някои герои не издържат на постоянния натиск на ръцете, които ги моделират, някои не издържат на бързината на въртящото се колело. Някои не могат да понесат устрема и полудяват. Полудяват и избухват в мислите си, избухват в пламъци, в порои. Създават свои самотни двойници. Размножават се, разтрояват се. Придобиват форми, които не са предвидени от разума, който ги създава. Избиват бодли, избиват остри зъби, разкъсващи нокти, които разяждат самите тях. Някои изваждат Калашници и стрелят. Някои не. Но всички те умират от болката, която ги руши отвътре. Те може би не са герои. Не знам. Все пак всеки е герой на собствената си история.

А други..други как обичат докосването на ръцете, които ги изграждат. За тях ръцете не са груби и притискащи, за тях ръцете са гальовни. Усещат ги като милувка. Като целувка. Поддават се на всеки допир. Въртенето на колелото е един безкраен валс, музика, красота. Разливат се, събират се, стават продължение на ръката, която ги е създала. Има много такива герои. За някои моделирането никога не приключва. Те се поддават на всеки полъх на вятъра, на всяко предложение, на всяка новост, на всяко мнение.

Но никой от тях не е краен. Никой от тях не е само единия или другия герой. Всеки герой е имал моменти от историята си, когато е бил бунтар или последовател. И всеки трябва да приеме лудостта и нежността в себе си.

Най-важното за всеки от тук споменатите, обаче, не е как ще се стече тяхната история. Не е толкова важно какво ще избере героят и в какво ще се превърне. Нали от малки все ни казват как ние сме песъчинки, а Вселената била огромна.
Най-важното е, че когато първият ден е започнал с плач, в нечии уморени очи е имало усмивка. Когато плачът е плъзнал по прашните улици, нечие сърце е треперило от радост. Нечии ръце са прегърнали с цялата нежност малкото парченце глина и са се зарекли да го дарят с цялата обич, за да се превърне то в красива амфора. А дори то да избере да е малко гювеченце, в тези ръце то винаги ще намира дом.

Мили герои, когато избирате своите брони, щитове, саби и мечове за избраната от вас битка; когато потегляте на своя собствен поход към своите собствени приключения, знайте, че ще пролеете кръв, морал, обещания и сълзи. Но помнете, че първият ви плач е бил роден от обич.

2011-05-24T02:06:00.002+02:00

Чудя се дали в момента, когато целуваш някого осъзнаваш, че този човек е напълно отделно същество от теб. Някой, който си допуснал в самотата на своето съществуване. Колко странно е да има такава близост, в която да е хубаво да докосваш някой чужд. Защото колкото и да познаваш някого, той никога няма да се влее в теб и да стане част от душата ти. Винаги ще е отделно тяло, отделна мисъл, колкото и да си приличате. Колко е странно да си толкова близо до някого, че носовете ви да са смачкани един в друг и когато отвориш очи да видиш едно чуждо око да се взира в твоето. Да осъзнаеш, че някой друг те гледа през топлината на това око и то не е само стъклена обвивка и ирис. През това око те гледа обичта или безразличието на друго същество. Чудя се дали тази мисъл пронизва сърцето и на други и ги кара да затаят дъх поне за момент, за да осъзнаят колко е красиво. Без значение дали е любов или игра - странни същества сме ние хората.

Разлика

2011-04-11T17:29:00.002+02:00

А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш. - Вапцаров

А хората все искат да са тъжни. Ей тъй, нещо да не им е наред. Няма значение какво и колко малко е. Ако не е достатъчно значимо, няма проблем - те ще си го направят. Ще създадат къщи, кули и палати от нещастие. За да им обърнеш внимание. За да ги питаш - На теб какво ти има? Ще ходят намусени, начумерени и студени. Ще вървят самотни, обгърнати в болката си. Дори да е въображаема болка. Особено, ако е въображаема болка. Даже ще дойдат сами до теб и ще ти пухтят. Ако не им обърнеш внимание, сами ще започнат да ти съобщават за източника на проблема. А ти ще седиш и ще се чудиш: "Ебаси, откъде се взе пък тоя точно до моето място в киното".
Хората искат да седят в кресло от проблеми. Обичат си ги. Събират си ги. Кътат си ги. Плетат си пуловери и шалове, шият си рокли и костюми по мярка от малките си, незначителни проблеми. За да изглеждат стари, уморени, неразбрани, тежки. И много си ги кефи, даже. А, ако някой нищо неподозиращ глупак ги приближи и пита загрижено - Наред ли е всичко? - те ще го погледнат с присвити очи, скрити под бръчки, ще поклатят глава и ще въздъхнат, все едно това дете нищо, ама нищо не разбира от живота.
Хората много обичат състрадание. Ама няма значение какво, от кого, кога и защо. Ей тъй, на, просто, за да потвърдят самотната си теория, че видиш ли, те наистина страдат от нещо и някой трябва да страда заедно с тях.
Хората обичат да са нервни, да ти обясняват как "ти нищо, ама нищо! не разбираш". Обичат да ти пишат дълги съобщения, обичат да ти говорят по телефона, дълго, дълго, с часове, минути и секунди, изпълнени с нишки от пуловерите им от страдание. Да, те ще ти говорят много за това тях колко ги боли.
Особено хората, дето няма от какво хептен да ги боли. Облечените, пригладени, нахранени, образовани, работещи, с деца, хоби и кон в задния двор. Те най-обичат да страдат. Защото си нямат работа. Ей тъй, ако може пък да скофтиш някого наедно със себе си и посредством въображаемите си проблеми - мани, тва си е чист оргазъм. Забравих да спомена, че тези хора също не са запознати с интимното привличане между двама души, затова използват изкуствени методи за стимулация на същата част от мозъка.
И като казвам хората, нямам предвид някой конкретно, нито всички останали. Щото много лицемерничко така да мрънам аз, видиш ли, за тия нещастници, на които им попадам в определението самата аз.

Твърде лесно е да си тъжен. Да си омъчнен. Да си угрижен. Не изисква никакво, ама никакво усилие. То си е почти естествено състояние. Всичко ни тревожи, всичко ни обижда. Защото е толкова, толкова лесно. Седиш си в креслото от проблеми, мрънкаш си. Проблемите си вървят, отвреме на време си получаваш потупване по рамото. Последното ти идва като инжекция адреналин, да видиш, че все пак има някакви резултати от това да си нещастен.
Да си щастлив, да тичаш, да обичаш, да прощаваш, да се радваш. Това е трудното. Защото, когато си така, никой не те пита - ама какво ти е? За да си в такова състояние се изисква ежедневен зор и медитация над личността ти. Трябва да умееш да преценяваш кое е истинско, кое не е. Кое трябва да пренебрегнеш, кое да вземеш присърце. (Даже поетеса ще стана от зор да се обяснявам.) Трябва да полагаш усилие и старание, да държиш мозъка си вечно зает. Щастието е активно понятие. То се търси, преследва. Кой сте чули да си търси нещастието? Хората сами го намират някак си. Пада им от небето такова... А никой не осъзнава, че всъщност не други хора те правят щастлив. Истинската радост, чистата мисъл нямат нищо общо с други хора. Другите само затормозяват връзката ти със самия себе си. Усложняват я. И тия ми ти хора, даже не се и усещат, как за да си щастлив трябва да се обърнеш само и единствено към себе си. Да погледнеш надолу към тялото и душата си, за да видиш, че щастието струи от всяка клетка на живия ти организъм. Щастието тече и се разлива по вените, аксоните, аортите и лимфните възли на туптящото ти тяло. То няма нужда от теб. То е енергия, сила, която няма нужда да я откриеш, за да съществува. Ти и вечно мрънкащото ти съзнание имат нужда от този сок, за да се отърсят от самите себе си. Ти си единствения източник, безкраен радиатор на енергия и обич. От себе си към себе си.
Не мисля да правя някакво общо значимо, запомнящо се заключение. Защото както съм се обяснила, много лесничко звучи цялата история. Колкото бъркани яйца лесничко и приятничко. Освен това съм сигурна, че всеки един от "хората" вече е знаел всичко това. Така че, не. Няма да ви кажа - Бъдете щастливи и се обичайте. Звучи малко тъпо и изтъркано, на всичкото отгоре. Ще ви кажа само откъде струи разликата между това да сме щастливи на думи и щастливи наистина...

Мили хора,

Отърсете се от егото си. Някоя вечер, когато сваляте маската на егото си, захвърлете я далече под леглото преди да си легнете. За да може мързеливото ви сутрешно аз да няма сили да тършува 10 минути, за да го изрови това пусто его и да си го лепне като пилинг преди да излезе за работа. За един ден само, забравете го. Колкото и да ви е трудно. Колкото жалки и уязвими да се чувствате.

Пишете ми после как е минал денят ви и колко души ви се усмихнаха чаровно.

Ваша,
Маняна

Величина

2011-02-23T23:39:00.003+01:00

All the lonely people, where do they all come from?
All the lonely people, where do they all belong?

Колко време е нужно да забравиш? Каквото и да е. Колко време е нужно да ти харесва да заспиваш сам? Увит в пашкулестия си юрган. Колко време е нужно да харесваш лицето си в огледалото? Да го досковаш с треперещи пръсти. Колко време е нужно да започнеш да се радваш, че можеш да разхвърляш цялата си къща? Защото знаеш, че никой няма да дойде да те види. Колко време е нужно да вървиш с горда, бърза крачка? Вместо да влачиш крака по бордюри. Колко време е нужно да има тръпка да излизаш? Да пиеш, да пушиш, да гледаш. Колко време е нужно да забележиш другите? Жените, мъжете, телата им, ноктите, миглите, скритите под пудра бенки. Колко време е нужно да ти се прииска да танцуваш с някое от телата, покрити с паунови пера и шапки? Колко време е нужно да започнеш да се покриваш сам с паунови пера, защото бързаш да се срещнеш с някого? Колко време е нужно, за да спреш да плащаш половината сметка? Колко време е нужно да почнеш да пишеш писма, стихове, думи, съобщения, смс-и, имейли, статуси, коментари? Думи, думи, думи. Колко думи са нужни? За да чуеш едната, която ще изгори самотното ти тяло от вътрешността на стомаха до кожата на бузите? Колко погледи са нужни, за да искаш още погледи? Колко усмивки, колко докосвания, колко минути? Колко време е нужно да обичаш? Колко време трябва да обичаш, за да те обичат? Колко празнота е нужна, за да оцениш колко е хубаво да те обичат? Колко пълнота е нужна, за да се съберат две вселени в една секунда, в една стая, в една прегръдка и цялата им тишина да успее да изкаже най-красивите си чувства без да се промълви и една дума? Колко време е нужно да започнеш да мечтаеш? Да правиш планове, проекти. За ден напред. За два, за седмица, за догодина? Колко доверие е нужно да не те е страх да мечтаеш? Колко страх, колко ревност, колко стари страхове, колко мъка, колко сълзи могат да се пролеят без да удавят другото сърце? Колко моменти, в които двете вселени вече не могат да си кажат нищо в тишината, са нужни, за да се убият една друга? Малко по малко. Колко време е нужно една дума да изтръгне вечно самотното ти сърце?

Ако можех да говоря

2010-12-04T18:50:00.002+01:00

Бааааасииии колко е студено! И кво ме е повлякла майка ми в тоя студ до магазина? За какво съм й аз в тоя магазин? Не мисля, че дават отстъпки като се появиш със замръзнало бебе в ръце. Може и да дават. Ама само за презервативи. И защо ме е облякла в тоя зеления шушлек. Ебаси убития цвят, заклевам се. Ще кажеш, че не съм на 7 месеца, ами на 42 години, мома и служителка в ДСК. Баси! Нещо по-розовичко така можеше, ама другия път.
Тоя автобус пак закъснява. Малко снежец да падне и край, умират всичките. Да идва най-сетне, че ми замръзна миниатюрното носле от студ. Скучно ми е. Дали да не взема да се поразрева малко така? Да ме погушка майка, че да се стопля. Може. Даже ще вкарам и жален поглед за повече смут сред другите, дето чакат на спирката. УУааааа... Ааа, дойдеее, автобуса! Ох, сега, ако се усмихна, ще решат, че съм с биполярно разстройство...
Ммм, топличко. Много ми е кеф. А! Отсреща има яка какичка. Дай да й се усмихна. Не знам защо, но възрастните много обичат да им се усмихват 7 месечни бебета. Хааааахаххахаха. Плези се! Тя се плеееезииии на мееенн. Баси яката мацка! Добре, че й се ухилих, че нещо сдухана ми се видя преди това. Дано няма проблеми с гаджето. Те тия на по 20, други проблеми, освен с гаджета нямат. Ей го на, кака ми, примерно, е има няма на толкова и по цял ден циври у нас за тоз Атанас. Много бил хубав. И какво от туй, че е хубав, нали ще погрознее след няколко години? А умен ли е, иначе никой не пита.

Аааааа, нееее. Бузичкатаа ми, неее. Боже! Кой беше тоз изрод, дето ме ощипа така по дебелата буза? Ужас! Съседката от 5тия етаж. Как щях да я ухапя, ако имах зъби. Много ме щипе по бузите. Идва у нас по 5 пъти на ден - един път да пита за сериала, един път за сол, един път да пита дали кака ми се е оженила и два пъти, за да ме щипе по бузите. Имунната ми система е пред тотален разпад. Ако още някой си пъхне мръсните ръце в лицето ми, ще развия някой мутирал левкоцит, да им разгражда направо пръстите. Кво си играем на дребно с бактерии.

Но тъй, като цяло се опитвам да се заслаждавам на ежедневието си. Честно да ви кажа, преди 7 месеца се надявах да видя някакво чудо, нещо невероятно, нали. Ама на, шанс - озовах се сред хора. 9 месеца чакаш, чакаш и толкоз - блокове, пюрета, каши, молове, facebook, кафенета и перхидрол. И тъй кат го гледам по телевизията - тва MTv, тва CNN, другото какво беше - Стъклен дом.. Тъй кат ги гледам, май, май не само тука са много руси. Руси по коса, по душа (ако имат такава въобще) и по някои други работи, също.
Още 10 години хората ще правят малоумни физиономии пред мен и ще мислят, че се усмихвам, щото им се радвам и ми е интересно. А аз просто им се смея. Но лошото е в друго. Лошото е, че всички вкъщи си казват пред мене всичко, дето им е на душата, защото си мислят, че не разбирам. Язък, язък, че не мога да артикулирам един свестен звук, мама му. Щях да кажа на сестра ми, че тоз Атанас е пълен нещастник, щото като отиде уж до кухнята да й прави кафе, си говори през това време с другото гадже. Щях да кажа на мама да не се тревожи, че тате й изневерявал - той, просто ходи да цепи дърва по къщите на хората, за да може някой лев още да изкара за нас.. Ама го е срам да й каже, щото нали пуст мъж бил. Туй аз няма как да го разбера: момиченце са ме направили и момиченце ще си остана.
Ще кажа на тате, че мама е просто уморена и ако имаше един ден да се спре и да си почине, нямаше да е толкоз буреносна. Ще му кажа колко много го обича. Бих казала на тъпата съседка да си купи сол и да си мие ръцете преди да щипе хората. Бих казала на всички тъмни, уморени, тъжни и огорчени хора, че живеят живота си, все едно са още покрити в плацента и слуз. Все едно никога не са излезли от тъмнината на утробата, която ги е създала. Те са още там. А не трябваше да е така. Тук, тук е светлината. Тук искахме да дойдем. Да се изкопчим от тъмнината там, за да видим красота и блясък. За да създадем още повече.
Само, ако можех да говоря...

Пейка

2010-10-24T02:10:00.005+02:00

На 23 съм. Работя в строителна компания. Не влязох в университет. Дори не кандидатствах. Завърших гимназия. Мотах се. Изпушвах по 150 евро трева на месец. Имах приятели. И мечти също. Още ги имам.

Баща ми почина отдавна. След като ни остави с майка, сестра ми и брат ми. Но това беше преди много, много години. Намерихме го у тях случайно. Две седмици след като си беше заминал. Разложен. Чистихме 2 дена труп и червеи. Бях на 11. После майка ми почна да пие. Спря да ходи на работа. И някъде по пътя порастнах. Не поумнях, не станах по-интелигентен или по-учен. Просто порастнах измежду чистенето на повръщано и пушенето на трева. Още не ми е ясно как се случи. Още не ми е ясно как не спрях да мечтая. Последното, може би е от десетките книги, които прочетох. А и майка ми спря да пие. Гордея се. 2 месеца вече е чиста. Трудно й е, няма приятели. Говори си с мен за това колко й се пие, когато някой нещастник я ядоса на работа. Странно ми е, но й помага. Търпелив съм.

Бях в армията. Ходих в Афганистан също. Стрелях. Беше яко, струва ми се. Не помня, бях уплашен повече от всичко друго. Там намерих приятели. Всички са приятели, когато имате един старшина, който знае, че му е позволено да се гаври с вас. И да ви кара да изнасяте всяка мебел от спалното помещение в рамките на 10 мунити, включително двойните легла, ако ти е накриво възглавницата на проверка сутрин. Научих, че трябва да си сдържан и гаменът от мен си замина. Беше ми мъчно за него. Преди трошеше седалки по стадиони и първите седмици в казармата искаше да набие един, два, три в канчето на половината олигофрени. После ми беше все едно.

Сега, точно в този момент седя на една пейка. С едно момиче. Тя не знае нищо от това. Просто е хубава и мила. Аз я харесвам. На нея й е все едно. Докосвам рамото й и може би й е приятно. Тя е от по-друг свят. Хубав. Университетски. С униформи и умници. Тя е различна от всички други момичета. Другите момичета, които познавам ходят на солариум, нямат пари и учат за фризьорки. Всички до една. Тя ми се усмихва, когато й отварям вратата. Тя е тиха, когато трябва и е шумна, когато трябва. Говори ми за книги, учебници, наука и изкуство. Знае, че съм тъпанар и половината не го разбирам. Но тя ми говори. Казва ми колко не й пука за нищо и никой. И аз й казвам същото. Но ми пука за нея.

Сега седи до мен и ми говори от един час как трябва да сме приятели. Тя да си е приятел с когото иска. Аз не искам. Аз искам да чувам сладкия звук, който издава, докато съм в нея. Искам да седя в мизерния бар, в който се срещаме и да докосвам нежната й китка. Искам да я запозная с майка ми и сестра ми. Искам да й кажа за стадионите и за казармата. Искам да усещам мириса на косата й и да я гледам в бежовия й гащеризон как се задава от спирката. Краката й изглеждат безкрайни в тоя шибан гащеризон. Седим и гледаме водата. Тя спря да говори. Може би вече й е студено и иска да си ходи. А повече от всичко на тоя гаден, мизерен свят и в тоя отвратително гнусен живот, аз искам тя никога да не става от тази пейка. Поглеждам я. Тя казва, че си тръгва вече. Свивам рамене. Очите й са насълзени. Насълзени ли са наистина? Една сълза се търкулва по сухата й от вятъра буза. Щастлив съм. За първи път от 23 години. Щастлив съм. Пускам я. Нека си тръгне. Аз я обичах.

Синьо

2010-08-10T23:40:00.005+02:00

Някой ден ще седиш на пейката на някоя спирка и ще си чакаш автобуса. През дима на цигарата си ще видиш отсреща на тротоара едно момиче да чака трамвай номер 8. Тя ще е хубава, леко повяхнала от много мечти. Била е на 22. Някога. Имала е цял гардероб, пълен с розови очила. И ги носила ден след ден безпощадно. Днес е на 28. Работи още като сервотьорка в едно кафене на центъра и търси някой принц, който да я грабне и да я понесе към трийсетте. Сега е на спирката и чака осмицата да я отведе до някой от безбройните барове. Както всяка вечер.
В трите минути докато дойде трамвая пристъпва леко от крак на крак, обута в черни обувки с високи, тънки токчета и малки копринени панделки на глезените. Приглажда краищата на тъмно синята тясна пола, която стига до коленете. Подрежда малките воалчета на ярко синята си блуза и пристяга огромния черен колан още повече. Тежките й черни коси падат по раменете. А очите й са така празни. Ще си представиш как е обувала тясната пола, която вече не й става съвсем и й е малко трудно да диша в нея. Как се е гледала в огледалото с дрехите си, с грима си, с парфюма си и е искала само да има две силни ръце, които да късат копчетата на блузата й и нетърпеливо да свалят полата.
Там на спирката тя ще се обърне и ще погледне към теб, съвсем случайно. В лицето й ще видиш как боли от самота. Как иска всяка нощ все същите две ръце да събличат умалялите дрехи. Същите устни да целуват гърдите й. Но тя е решена да ги намери, да целува тези устни. Тя е на своя пореден поход към Него. В малките си високи обувки с копринени панделки.
Трамваят ще дойде. Тя ще се потопи в малка групичка от пияници и още 5 момичета, облечени почти като нея. Всички те отиват на някакъв свой си поход. Тя ще седне на една седалка и ще се облегне на прозореца. Ще си спомня за онази нощ, когато мъжът с най-много потенциал да е единствения в живота й, й каза:
- Много е странно, нали? Как един ден ти ще си мъртва за мен. Нямам предвид буквално. Но ще си тръгна и нищо няма да е същото. Ти ще си друга. Аз ще съм друг. Ще се поздравяваме, но няма да те има в моя свят. И ще има друга, която да наричам "мила", друга, на която да казвам "обичам те", точно както съм го казвал на теб.

Глупак! Дали сега е с друга? Точно в тази секунда? Но има ли значение, има ли значение? Онази никога няма да има същата синя пола, която той е събличал така нетърпеливо и тези сладки обувки с панделки. Глупачка.

Трамваят ще потегли и ще свие по първата в дясно. Трамвай с мисия. На поход! На поход!

Някъде в пустотата на едно сърце един празен гардероб, някога пълен с розови очила, ще въздъхне тъжно.

Без дом

2010-08-03T11:30:00.003+02:00

Висок, леко приведен мъж върви в тишината на нощта. Мокрите улици озвучават уморените му мисли. Беше горещ ден, уморителен. Спомни си как следобеда, докато минаваше покрай едно кафене на една от масите седяха момиче и момче.
- Боже, как може да е навлечен с 3 якета в такова горещо време? - смръщи чело момичето.
- Сигурно това е всичко, което има и няма къде да ги остави. Така като го гледам.

Мъжът сви в една малка уличка. Не беше вярно, че 3те якета на гърба му бяха всичко, което има. Просто бяха най-ценното.
Стигна до един тъмен ъгъл на уличката и там седна право на тротоара сред гора от кашони, стари торби пълни с боклуци и никому ненужни вехтории, които беше събирал с времето. Те също си бяха негови. И това си беше неговият ъгъл в неговата уличка. Загърна се плътно в най-голямата си шуба и разрови в торбите. Извади оттам книга и се зачете на светлината на една улична лампа. Обичаше да чете. Да чете за къщи, хора, семейства. Как се смеят, как обичат. Как си мислят, че имат проблеми. Как светът им се срива, когато някой не ги обичал толкова, колкото те искали. Ставаше му смешно и жалко за тези хора. Макар и измислени. Вероятно някога са имали лица и плът, преди да се превърнат в букви, напечатани с черно мастило. Лампата угасна, незнайно защо и мъжът се премести обратно сред кашоните и торбите си. Тази нощ не му се четеше. Искаше му се да си седи и да си мисли. Обичаше да преживява всеки ден наново в мълчаливите нощи. А особено днешния беше много, много прекрасен...

В късния следобед, както си седеше на площада видя едно момиче да крачи под слънцето. Беше много хубаво момиче. Със слушалки в ушите и цигара в устата. С раздърпана риза и широки дънки. Тя се спря и го погледна горчиво. Отиде до него и го пита:
- Просиш ли?
- Не. Днес не.
- Хубаво. Може ли да седна при теб?
- Може.
- Говори ми се с някого, не че друго.
- Ами..странно, но добре.
- Какво правиш по цял ден?
- Скитам и гледам хората.
- Защо си бездомен?
- Защото... не знам. Не помня. Беше отдавна. Ти имаш ли дом?
- Не съм съвсем сигурна. Какво значи дом? Където са нашите или където живея?
- Дом е... дом е, където обичаш да се връщаш. Където има тишина и спокойствие. Дори не е нужно да е къща. Моят дом е тук. Този площад, тази малка улица надолу. При кашоните ми и старите ми книги.
- Значи си щастлив, че живееш така?
- Не знам. Познавам само този живот. Труден е, но ми е харесва. Има толкова много прекрасни неща, на които имам време да обърна внимание.
- А няма ли повече лоши?
- Има, има. Гледам минувачи всеки ден, превели глави, затиснати под собствената си тежест. Уж с къща, с работа, с деца, с жена. А се скитат като бездомни. Не усещат какво имат. Не знаят какво е да го нямат. Тези хора ще са бездомни дори в най-големия палат. Гледам десетките туристи, накачулили се с камери и фотоапарати. Снимат, снимат. И защо? За да си седят после вкъщи и да могат едва тогава да разгледат мястото, на което са били. Глупави хора. А е толкова красиво тук. И не сградите, не паветата. А чувството. Това са малките неща, които могат да те накарат да се усмихнеш. И никой не ги вижда.
- Може би мислиш така, защото това е домът ти?
- Може би. Но това, този град е твой дом също.
- Интересно. Аз ще тръгвам сега. Благодаря ти, беше ми приятно да си поговорим.
- Да. И на мен.

Момичето стана и закрачи през големия площад. После спря и се огледа. И всичко, птици, сгради, музика, хора, маси, чувства се завъртяха край нея в един безумен танц. Танц от картини, случайни разговори, тичащи деца и смях. Тя се обърна и погледна бездомника. Той й се усмихна и й кимна, сякаш да каже: "Ето. Сега виждаш със сърцето си. И няма нужда от покрив и от четири стени, за да знаеш, че си у дома". Тя се усмихна, после изчезна в тълпата.

Уличната лампа светна отново. Мъжът се сви сред кашоните в тъмния си ъгъл. Беше хубав ден, определено, макар че беше твърде горещо. Но сега на този свят имаше едно бездомно момиче по-малко.

Автобус

2010-07-05T02:07:00.000+02:00

Автобус за Варна. Сядам на първата празна седалка, която видя. Чак после поглеждам до кого съм седнала.
Една странна жена. Повита в жегите с шал, облечена в пуловер и скрита зад слънчеви очила.
- Здравей, каке, за Варна ли си? – пита ме.
- За Варна, да. А Вие?
- И аз така. Отивам дъщеря ми да я видя.
- Чудесно.
- А ти оттука ли си?
- Да.
- Е, много хубаво. Учиш ли, работиш ли?
- Уча.
- Браво, браво. Аз работя.
- Много хубаво. А какво?
- А по чужбина съм аз. Главен готвач на един ресторант.
- Чудесно. В коя държава сте?
- Е, то, аз обиколих бая Европата – там Белгия, Германия, Холандия. Където има работа. И ТИР карам също.
- Наистина?
- Да, да. Е, то трябва да се работи. Нали знаеш как е. Тук имам брат и сестра. Сега отивам да видя щерка си за два дена, че не й е лесно и на нея.
- Дано всичко се оправи – промълвявам, докато се присягам към слушалките си, за да прекратя разговора.
- То, от такива неща не се оправя човек.
- Хм? – поглеждам я учудено, докато разплитам кабели.
- Внучка ми. Тя много беше болна.
- От какво?
- От левкемия, каке, на кръвта, нали знаеш. Разболя се детето. Аз работех там само да им пращам пари. Купувах им лекарства. 300 евро за едното лекарство – то вътре 25 хапченца. За колко време мислиш стигат? И пращах аз лекарства, пари, там всичко, което трябва. Само да се оправи момиченцето ми. Лекуваха я много. По всякакви болници. Почна да оздравява. Много бяхме щастливи. Беше се подобрило състоянието й и мислех като се стабилизира да ида, да я взема и да дойде при мене в Германия. Бях подсигурила апартамент, кола, всичко. Само още няколко дена и щях да го взема, да го лекуват там.
- Какво се случи?
- Взе, че се влоши. Вдигна температура. Не разбрах и аз какво стана. Уж както беше добре..почина. Замина си детето..
- Съжалявам.
- Един ден както си бях на работа и ми звънят:”Идвай бързо. Веднага се прибирай в България” Аз откачих. Неможех да повярвам и не исках да повярвам, че заради това ме викат. Отидох веднага. И тичам към болницата. Гледам внучка ми - лежи, бяла като платно, измъчена. А то дете мънинко и не знае, не разбира. Видя ме и се усмихна. Аз отидох до нея, седнах на креватчето. А то, детето взе, че заплака. Аз мислех, че то е малко, че не знае. А то ме прегърна и ми казва:”Бабо, мила бабо. Не ме оставяй. Не ме оставяй, страх ме е.”

Мислех, че ще заплаче. Аз заплаках. Не знаех какво да кажа. Но не исках тя да заплаче. Не можех да си представя сълзите, които човек би изплакал, когато е изпитал тази болка.

- И аз искам да заплача. – каза странната жена. – Но, каке, когато болката е толкова голяма, толкова силна, дори не можеш да заплачеш. То това не е за сълзи, не е за плач. Истински боли, когато нямаш сили и да плачеш.
Странната жена се отпусна на седалката. Беше уморена.

Кафе

2010-07-05T00:38:00.001+02:00

Гледат ми на кафе.
- И всичко, което искаш ще ти се сбъдне.
Ама разбира се, че ще се сбъдне. Нали аз трябва да си го сбъдвам.
- И, момиче, много ще си щастлива, ше знайш.
Ама разбира се, че ще съм щастлива. Нали щастието е единствено моето отношение към света. Цпособността ми да превръщам гадостите, които ми поднася в „опит”. Всичко друго е хубаво, така или иначе.
- И ше се омъжиш. Ама няма да е скоро.
Тъй като ме гледаш на 19 точно съм тръгнала да се женя.
- Хубав ще е бракът, ама мъжът ти ще умре преди тебе.
Направо ме изненада, кака. И все пак има успокоение в мисълта, че един човек по-малко ще страда на моето погребение.
- Тъй, много да мислиш преди да се омъжиш, да не прибързваш.
Така, така. „О, Дон Хуан! Да, да, ДА! Ще се омъжа за Вас!” не е представата ми за приемане на предложение за брак, anyways.
- Тъй много късмет ше имаш.
Ами, да ти кажа той късмета всеки сам си го прави. Пускам си фиша, преди да се моля на Господ за джакпота, така да се каже.
- А тъй, много интересно...
О, изненадай ме, моля те. Когато остарея ще имам бръчки?
- Много ще се радваш вбъдеще. Е, тука се вижда в кафето. Ама сега си тъжна, оклюмала.
Така ли?
- Ти, така май, обичаш самотата. Не обичаш много гюрюлтия. Шумно да ти е, не искаш. Тъй ти е хубаво като си останеш самичка и да ти е тихо.
Анджък. Много ми е хубаво да ми е тихо. Не са ли всички така?
- И като имаш болка, ама такава болка, дето сърцето те боли от нея, не можеш да се оправиш по друг начин и да ти мине, ако не се наплачеш. Може да говориш, да мислиш, да правиш каквото си искаш, ама боли ли те, само така ти минава.
Така е. Но всички плачат, макар и късно нощем, когато са сами и могат да си позволят да са слаби.
- Аз пари не искам, защото го правя ей така за тебе. Но всичко ще се оправи, момиче, скоро, скоро.
Дано се оправи, лельо.
- А и ти си млада, така че, няма да се тревожиш.
А, викаш и да не се оправи, ще остарея. Хахаха. Да си жива и здрава, лельо, разсмя ме.
После се прибрах вкъщи, че нещо не ми се излизаше с шумни компании. Нещо ми е терсене в последно време. Не ми е съвсем на кеф. Ще гледам телевизия. С часове. И ще си мисля колко ми е празно сърцето. Ще си мисля как рано или късно винаги стигаш до там, че боли да обичаш. Ще мисля колко упоителна е самотата. Как ражда необятна, мека тишина, която те прегръща и убива в теб мисълта за романтика. Ще си мисля за сутрините, в които ще рецитирам Яворов и няма да съм главозамаян романтик. Това ще са най-тъжните утрини в живота ми. А после ще чакам да стане късно и да остана сама. Толкова сама, че дори кучето да е заспало в краката ми и да не чува. И ще се наплача. Ама как хубаво ще се наплача. Да ми мине. Че на мен, май, само така ми минава. Защото не ми пука дали животът ми ще е перфектен, не ми пука дали ще имам пари и късмет, и коли, и обувки за 1800 лева. Искам само всеки път, когато стигна до: „..на смърт ранена, от любов” да трепвам.

At last

2010-05-16T01:46:00.002+02:00

- И всички, Всички сте наркомани! Друсате се, а после се тресете в пот. Напивате се, а после се гърчите да повръщате по тоалетните. Пушите, а после храчите рано сутрин в мивката. И защо? Защо сте наркомани, когато собственото ви тяло иска да изхвърли тези неща от вас. Чисто физиологично. Защо сте наркомани, когато тялото ви иска да отстрани веществата, с които сами сте ги наблъскали? Защо, когато тялото ви иска да изрита всичко, което сте му причинили. Иска да изрита вас. Защо сте наркомани, кажете ми? Глупаци! Всички сте глупаци!

*из размислите на един луд*
*разбира се, изказани на глас*

Второ действие

2010-04-19T23:51:00.002+02:00

Тоалетна с черни плочки. Лъскава, луксозна тоалетна с черни плочки. Общесвена, лъскава, луксозна тоалетна. 4 мивки, 4 огледала, 4 тоалетни. Вратата на една от тоалетните виси, счупена. Ако погледнете в огледалото на стената, което е точно срещу тази кабинка, ще видите млада жена. Тя е седнала в кабинката на затворения капак на тоалетната и пуши. Нейното слабо, елегантно тяло е разположено така че е облегнала краката си нагоре на лявата стена на кабинката, а главата й е отпусната на другата стена. Облечена е в дълга рокля, но заради начина, по който е застанала, краищата на роклята й допират пода, разкривайки дългите й крака. Краката й са открити. Голи. Чифт високи обувки лежи на пода до счупената врата. Като че ли са били грубо захвърлени от притежателя си. А тя изглежда уморена. Да бъдем по-точни – отегчена, но все пак малко неспокойна. Изглежда все едно се опитва да си почине, докато се гледа в огледалото. Суетата винаги е била един от пороците й. Един от всички останали.
Той влиза. Забързан. Почти изтичва до мивката. Прилича на тъмен, буреносен облак. С черния си костюм, тъмната коса, тъмното си изражение. Той е уморен, отегчен и ядосан. Плисва вода на лицето си, като че ли да отмие мракът, който го е обгърнал, като че ли да отмие черният цвят на костюма си. Поглежда нагоре, право в огледалото. Суетата винаги е била един от пороците му.
Първо, се оглежда в огледалото, проследява малките капчици вода, които се стичат по широкото му чело, по правият му, римски нос, по плътните му устни. Лицето му не е толкова широко, колкото човек би очаквал от лице, което притежава толкова изразени черти. Но остротата на изражението му оставя впечатление, че всичко си пасва идеално едно с друго, а това до голяма степен разкрива решителният характер на притежалят на това лице. В очите на този мъж със сигурност може да се прочете непреклонност. Големи, зелени, перфектно оформени, любопитни, изпитателни очи. За минута тези очи се взираха в лицето в огледалото, но изведнъж забелязаха как чифт голи, слаби крака, облегнати на една от стените в кабината зад него бавно се плъзгат надолу. Като че ли да се скрият от огледалото и от изпитателните очи. Той се обръща изненадан. Вижда я.
Тя е там, взира се в него. Нейният поглед също е изненадан, но по-скоро изненадан от факта, че той е толкова учуден. Като че ли няма нищо по-нормално от това тя да седи точно там, точно в този момент, точно в тази поза и да пуши.
- Какво? – питя тя.
- Какво правиш тук? – въздиша той облекчен, когато напълно осъзнава, че е тя и че просто си седи там.
- Ти какво правиш тук? Това е дамската тоалетна.
- А, да, наистина. Но не обърнах особено внимание. Хм, странно. Не е разрешено да пушиш тук. Има си зала за пушачи.
- Там е студено и разни хора ще искат да ми говорят. Освен това там не мога да си събуя обувките особено много.
Едва тогава той забелязва обувките. Взира се в тях. Не отговаря нищо. Само се взира.
- Съжалявам за преди – промълвява той.
- Няма нищо. Аз съм добре, роклята е добре, а и да не беше, наистина нямаше да ми пука много, много, не се тревожи.
- Не, нямам предвид за преди като се блъснахме и едва не ти съсипах роклята. Хубава рокля, между другото. Имах предвид. Извинявай за нас, преди, преди толкова много време. Съжалявам за това. Имам предвид..погледни ме... – той сяда на пода срещу нея и обляга глава на студения ръб на мивката.
- Мхм – тя се раздвижва неспокойно, смъква краката си от стената и ги протяга напред на студения под.
- Виж ме. Чувствам се ужасно. Не съм щастлив. И съм тук, с тези хора, които не мога да понасям. И какво правя? Нищо. И какво имам? Нищо. Нищо от нещата, които съм искал някога да имам. Погледни този шибан костюм. Знаеш ли колко струва? Дори не искам да си припомням, а имам толкова, толкова много други. Отвратително. И всичко е толкова черно. Дори тази шибана тоалетна. Дори това, че те срещнах тук е толкова черно. Толкова е странно да те видя отново. И все още, можеш ли да си представиш, все още се опитвам да си спомня името ти. А имаше нещо хубаво помежду ни. Поне така мисля, но мога само да предполагам. Всичко хубаво, което съм имал някога преди, изблъсках го от живота си, знаеш ли? Сега е само гадост. Няма почти нищо красиво в живота ми. А ти ми приличаш на човек, който е бил мил с мен. Който ме е карал да се чувствам добре. Не помня съвсем. Беше много отдавна.
Тя пали друга цигара. Обува обувките си. Гледа маникюра си и от време на време хвърля бегъл поглед към него, като че ли да провери дали той е все още там. Тя си го спомняше.
- Не знам, мамка му, не знам повече нищо. Напих се. И е толкова, толкова тъпо. Утре дори няма да си спомням, че съм говорил с теб. Ще помня сребристата ти рокля, красивите ти очи, лицето, перфектната ти талия, но не и теб. Не защото ти си човек, който не си струва да бъде запомнен. Просто съм смотан, преебан и глупав. И защо пих въобще? Кажи ми, беше ли хубаво? Имам предвид, това между нас, беше ли хубаво? – той я поглежда и наблюдава как дългата, тъмна коса гали бялото й лице.
- Да, беше хубаво. Беше хубаво – тя почти успява да се усмихне.
- Бях ли щастлив? Защо се разделихме?
- Ами, все пак, разделили сме се, така че, предполагам, едва ли е било пълното щастие. Но беше хубаво. А се разделихме, защото... не знам, живот, нали знаеш? Животът просто се случва така понякога.
- Така е. Така е. Иска ми се да ти кажа, че си ми липсвала всичкото това време. Но това е абсурдно. Дори не помня името ти. Просто чувството, което ми даваш в момента е такова особено. Знаеш ли, ти имаш аура. Аура на спокойствие и топлина. Това е единственото, което си спомням за теб, което е останало в съзнанието ми. Хм. И помня една сутрин, когато бяхме още заедно. Ти лежеше в леглото в малка бяла нощница, разкриваща същите перфектни, дълги крака. Аз се приближих до теб и докоснах вътрешната страна на бедрото ти. Ти се събуди. И ми се усмихна. – той прави пауза. Взира се в черните плочки, като че ли тази история е написана върху тях и той я чете оттам. Нейните очи са широко отворени, гледат го вцепенено, сякаш тя изживяваше същата тази сутрин повторно. - И така, каквото и да съм сторил, за да поставя теб, мен и нас в тази ситуация – съжалявам. Исках да ти го кажа. Наистина, такова щастливо съвпадение, че обърках вратите и влязох тук, нали? Мисля, че ще тръгвам вече. Ще се прибера да си изтрезнявам на спокойствие. Всъщност, благодаря ти, наистина имах нужда да излея цялото това напрежение пред някого. И беше хубаво, че ти беше тук, че си казах всичко пред някой, който някога ми е бил близък. Е, лека нощ, мила моя.
Той се опитва да се надигне, но залита. Тя се усмихва малко тъжно, става и отива до него. Слага главата му в скута си.
- Шшш, шш, спокойно. Всичко е наред – гали косата му и го люлее нежно, като малко дете. Тя сяда на земята до него, обляга глава на студения ръб на мивката. Той се сгушва в нея. Тъжно му е.
- Ела, - казва му тя и му помага да се надигне от пода, оправя внимателно вратовръзката и реверите му – Ето. Така е добре.
Тя се усмихва мило. И той се усмихва, малко му е неловко.
- Хайде, ще ти повикам такси, - казва тя – всичко ще е наред, ще видиш. И не се ядосвай на живота. Той крие много прекрасни моменти. Просто се научи най-сетне да ги виждаш. Не винаги ще има някой до теб да ти ги показва. А когато се научиш да си щастлив, дори и сам, тогава ще дойде истинското щастие и никога повече костюмите няма да ти се виждат толкова черни.
Малка, нежна прегръдка. Тя го хваща под ръка и двамата излизат навън. Студено е. Тя спира такси. Той казва адреса си. Тя му се усмихва, може би за последно, може би не.
- Хей, благодаря ти – промълвява той преди да затвори вратата.
- За нищо.
- За всичко. Мм, искаш ли, искаш ли някой път да се видим, да ми обясниш отново как животът може да е прекрасен, дори когато не го виждаш?
- Хаха, това е нещо, което всеки трябва да открие сам.
- Разбирам. До скоро, красавице.
- Довиждане, сдухано момче такова.
Той се засмива, затваря вратата и си ляга на задната седалка. Тя поклаща глава и се усмихва широко. Докато пътува към тях, той почва да си спомня. Как тя винаги го наричаше момче, как обичаше да се смее, как не обичаше пъпеш, как гледаха сериали до 5 сутринта, как пиеха ликьор. Спомня си как тя си гризеше ноктите, как той се смееше по-често и как се казваше тя. И му стана топло отвътре.

За До: Act one

2010-04-18T04:31:00.004+02:00

- Ммм, написах история. Преди време, някъде две седмици. Миналата седмица я преведох на български. Тази седмица се сбъдна. Беше тъжна история, разбира се, типично в мой стил. Но тази история имаше два компонента и само първия се сбъдна засега. И.. и тази седмица трябваше да премисля живота си около 100 пъти. Беше много лудо, защото честно казано тази седмица се случиха толкова много неща, колкото за цял месец и още повече, емоционалното напрежение, което се опитах да вместя ми дойде май доста. И е странно, странно е как за три дена променяш света около себе си. Как можеш да изпиташ всичко, цялата палитра от емоции. Странно е. И, и все си мисля как всичко, което ме е наранявало е толкова повърхностно. Толкова измислено и реално несъществуващо. Толкова като от глупав филм, на който бих се смяла. Че ме кара да се усмихна, дори.
Мила До, не вярвам в нирваната, не искам да съм в нирвана, защото това означава да спра да съществувам. Егото ми е твърде голямо, за да си го разреша, но.. но когато болката на сританото ми его отмине, т.е., когато се опитвам да мине си представям как съм в огромен бял облак, слънцето ме гали по носа и даже малко ми се киха. Усмихвам се.. и се разтварям заедно с облака в нищото. Усещам само добрина. Колкото и странно да звучи. Разтварям се в това топло чувство и спирам да съществувам. Не знам дали това е смърт или друга форма на съществуване. Знам само, че е много..приятно. И в този ред на мисли, реших, че трябва да променя края на историята, която написах. Ще го направя красив и хубав. Щастлив. Вероятно така няма да ми се сбъдне, но какво от това? Трябва да пишем за щастието, дори то накрая никога да не каца при нас. Защото все ще видиш тази история да се случва на някой друг. Все едно ти си я писал за него. Но ако някога края на тази история се сбъдне, ако се сбъдне с мен, не бих искала да ми остави горчивия вкус на първия финал, който съм написала. Затова ще го изтрия, ще го залича. Искам от днес да създавам топлина и обич. Може би и от егоистични подбуди, но, имам нужда.. Имам нужда от малко щастие, което да е истинско. Искам да се зарадвам най-после на нещо смислено и пълноценно. И ще оставя всичко студено, мрачно и черно зад мен. Обещавам ти.

Като бито куче

2010-04-14T01:14:00.002+02:00

- Омръзна ми да съм силна, да мога, да преживявам. Омръзна ми животът да ми бие шамари, толкова силни, че да ме поваля на земята, а аз просто да се изтупвам от прахта и да продължавам. Омръзна ми да съм зверче. Искам един път, когато заболи и падна, да полежа в прахта, да имам време да ме заболи, да поплача, да преживея, да изстрадам болката си.
- Не може, Венета.
- Защо?
- Защото това не си ти. Не ти отива да лежиш в кал от сълзите ти. Ти си зверче и не може да съществува вселена, в която не си. Това е. Зверче си.

***

- Какво е станало? Приличаш на бито куче.
- Ами, бито куче съм.
- Но случило ли се е нещо?
- Живот. Животът се случва, приятелю. Това е.

***

2010-04-09T03:00:00.001+02:00

- Have you ever been in love with someone?
- Yes. Once. It was beautiful.

Празници

2010-04-03T20:10:00.005+02:00

На твърде малко хора им пука вече кой ден са разпънали Христос на кръста, на кой ден е слязъл в Ада или в кой ден е бил роден. На малко хора им се боядисват яйца, бият козунаци и ядат по 15 постни ястия. Сега за много малко хора празникът не е просто 4 свободни дни, в които ходят на шопинг, пият Лате и правят секс с жена си.

А смисълът на празника не е в това да се бориш със сто вида боя точно преди залез слънце и да въртиш чевермета. Смисълът е да си близо до тези, които обичаш и тези, които те обичат. (дано да са едни и същи хора) Да сте заедно. И дори да направите едва 20 яйца, които са толкова солени, че не стават за ядене, дори 10 от тях да са пукнати и боите да не хващат, смисълът на празника не е дали ще успеете да произведете полу-промишлените количества храна. Никога не е бил. Затова фанатичните идеи за това кое как, къде и защо да се прави по празници, са чисто и просто малоумни.
Смисълът на всичко това, на всеки празник, без значение дали Великден или полу-измислен имен ден на името Югения, е в усмивката ви. В смеха в дома ви. Да ви е хубаво и топло отвътре. Да забравите разни смешни детски истории помежду си и да сте щастливи. Празниците са медитация от проблемите и източник на усмивка, светлина и добро настроение. Затова трябва да сте с хората, които обичате. И които ви обичат. Дано са едни и същи. Защото с никой друг не се получава.

Огън

2010-03-18T20:01:00.005+01:00

When there's nothing left to burn, you have to set yourself on fire

- Имате ли огънче?
- Имам огънче.
- А ще може ли?
- Зависи.
- ?! Моля
- Както и да е, ето, заповядайте.

Огънчето свети в тъмното.

- А може ли да си изпуша цигарата с Вас?
- Само, ако изпитвате жизнена нужда да си мълчите с някого.
- ?! мхм, ами, ще остана.
- Хубаво.

Глупав ден. Глупави новини. Глупави хора. Търпение, търпение, търпение. Повтаряш си цял ден. Цял глупав ден. "Бъди добър, бъди добър", си казваш, докато слушаш глупавите хора. И чакаш, чакаш. Мислиш. Имаш нужда само от малко тишина да си подредиш мислите. Малко тишина, за да не избиеш зъбите на човека, имал нещастието да е на една ръка разстояние от теб.

- Вие защо пушите сама?

Представям си как му вкарвам един бич и от горната му устна се лее кръв. Не ми става по-добре. Не отговарям, само го поглеждам и вдигам едната вежда.

- А, вярно, че Вие много искахте да си мълчите с някого.
- Хубаво е да имаш с кого да си помълчиш понякога.
- Хаха, така е, да. Но е трудно да се намери такъв човек.
- Каза самото живо доказателство.
- Хаха. Забавно е как се мъчите да сте лоша.

Само поклащам глава. Мисля си колко по-хубаво било, ако хората можеха да казват какво наистина искат.

- А ти защо пушиш сам? - питам го.
- Аз Ви говоря на Вие, а Вие тук много фамилиарно се обръщате.

Сега си мисля как тоя трябва да се радва, че металното кошче, до което пушим не лети към главата му. Защо заговорих първа, ебаси, никога не е излизало нищо хубаво от това. Всички знаят. Гледам тъмно-зелената трева, скоро ще стане почти черна, когато и последната светлинка изчезне от небето. Гледам хората, които бързат. Има ли смисъл всичко това? Да бързаш, да искаш, да се надяваш, да влагаш толкова много енергия в емоции, вместо в действие. Да влагаш енергия в мисли, в чувства. Вместо в активност. Ако правиш нещо машинално не те наранява, ако не се получи. Не ти пука, ако се разочароваш, ако не стане каквото искаш. Казваш си - правя каквото трябва, да става каквото ще. Защо трябва да ни пука толкова много? Толкова съм емоционална. А дори не си заслужава. И всичко е толкова навързано. Това, за което ме е грижа днес е там, заради нещо или някой друг, за когото ме е било грижа преди. Но така е, откакто сме родени е започнало да ни пука и всичко, за което се грижим днес е просто последица от малките или големи неща, за които ни е пукало преди. Тъпо е, като си помислиш... Всичко започва от един биберон. Види ми се най-рационалният първи обект на човешката грижа.

- Благодаря Ви за огънчето, госпожице, ето, вземете го.
- Запази го, не ми трябва, имам много.
- Хубаво е, че имате достатъчно много запалки. Сигурно поне те ви помагат да сте по-топла от време на време, така че не си ги хабете. Но аз ще си я запазя. Едно малко огънче от един студен човек. Значи много.

....

Гледам го как се стопява като една малка, тъмна точка в черно небе. Глупав, глупав ден. "Да не ти пука...", повтарям си. Той се стопи съвсем. Изчезна..

Шибани, шибани биберони.

Който и да си...

2010-03-06T20:54:00.004+01:00

When I was younger, so much younger than today, I never needed anybody's help in any way, but now these days are gone, I'm not so self-assure.

Здрасти. Искам само да ти кажа.. Главата ми е празна и уморена. Хубава умора. От слъчев ден, от работа, от хубави моменти. От пеене на Бийтълс, от срещи с приятели, от това да те очаквам.
А вече ми е малко странно да пиша. Ужасно е. Искам да пиша. За теб, за себе си. За другите, за грозни и тъжни неща, за красиви моменти. Но не исках. Поне не до тази вечер. Загубих се тук. От това хората покрай мен да четат, защото им е интересно какво става в личния ми живот. Глупаци.. Аз не пиша за себе си тук. Аз имам нужда да излея мислите си пред вас, за да можете вие да намерите себе си. Не да търсите мен. Аз зная много добре какво има в тези редове. Във всяка дума. Ако искате да знаете "как съм" - питайте ме. Но не си мислете, че сте в състояние да разчлените вътрешния ми свят толкова лесно и посредствено. И да, не става дума за всеки, който чете тези редове в момента. Може би, става дума за един единствен човек. Дори е така. Но дори да не сте от хората, които им е просто любопитно какво става в един 19 годишен живот, опитайте се да не четете смлени факти - тя отиде, той дойде, той си замина, на нея й пукаше, той не знаеше... Това не е приказка. Това са чувства. Усетете ги. Спомнете си ги. Изживейте ги. Аз не съм книга. Това не е книга. Ако беше книга, щеше да има герои. Който и да си ти и четеш това тук, ти си моят герой. Искам с тези редове ти да разбереш какво значи да се почувстваш ограбен от себе си. Или да си спомниш за момента, в който са те ограбили. Ти не си книга. Аз не чета теб. Искам да си егоист, да мислиш за твоите усещания, спомени, моменти, сетива, за съществото си.. когато проверяваш дали аз съм плакала, дали съм имала безсънна нощ, дали съм обичала или съм била студена като камък. Искам да си объркан, да спориш, да кажеш "не така". Да усетиш, че светът не се случва, както аз съм решила. Да оцениш колко прекрасен, нов и чист е твоят свят, в сравнение с това, което аз ти показвам тук. Оцени го. Помисли за себе си, за връзките си, за любовта, която имаш, за ситуацията, в която си. И да си щастлив или тъжен. Това не е телевизия. Не е вестник, който те храни с информация. Тук няма данни. Тук си само ти. Дори аз не съществувам. Само ти в стаята докато четеш и чувстваш нещо, каквото и да е. Недоволство, щастие, погнуса, радост. Каквото и да е. Разбери, че само ти го чувстваш така. И всичко е много лично тук. Не гледай с очите си, а със сърцето си, както казва Малкия принц, за да видиш Истината. Твоята Истина. Аз не съществувам. Наистина.. Не съществувам.

Сутрин

2010-02-06T21:57:00.004+01:00

Събота сутрин. Надигаш се бавно и сядаш в леглото. Вие ти се свят. Болят те очите. Преместваш голото тяло на някого до теб настрани. Студено ти е. Търсиш си часовника с ясната идея, че няма да го намериш така или иначе. Оглеждаш стаята. Пола, колан, бельо, съборени чаши, химикали, обърнати саксии, дрехи по пода, обувки по пода, случайни предмети, които дори не са твои. Усмивка. "Mamma's back".

Събота сутрин. Душ. Леден. И пак ти е горещо. Почваш да мислиш за Петък вечер. И си спомняш една огромна дупка. После най-фрапиращата мисъл от цялата нощ те фрасва в лицето. Сядаш в кабината. Водата тече по теб и не искаш да станеш.

Събота сутрин. Вдигаш нещата от пода и искаш да си спомниш как са се озовали там. Ходиш гол 30 минути. Обличаш се. Пиеш вода като олигофрен. Само вода. Пак ти става лошо. Пиеш Беналгин. Голото тяло се раздвижва и те гледа. Усмихва се. И те пита:"А помниш ли снощи, когато ти.." И само тази част от въпроса вече те кара да изтръпнеш. После те пита яко ли ти е било. "Не знам, предполагам."

Събота сутрин. Виждаш се с твойте хора. Всички те посрещат с "Ооо, здрастиии, как си днес?" "–Ъъъ, добре? Защо да не съм?" Пак ти се хилят. Яката част от деня. Разказвате си парчета от една нощ. Смеете се.

После те мързи. Да станеш, да говориш, да мислиш, да дишаш. Празен си. Медитация. Не мислиш за нищо. Няма чувства, няма мисли, няма мъка, нито радост. Няма нищо. Само слънцето в стаята ти и затворените ти очи, докато регенерираш. Тва е. Няма сложни мисли. Няма въпроси. Всичко е ясно. Голото тяло, което е лежало до теб, отдавна си е събрало нещата и си е заминало. Сам си. Прекрасно е.

Събота. Нито една песен не ти напомня на нищо. Просто звуци. Нито една мисъл не ти напомня за някого. Нищо няма значение, скрит смисъл, сложна асоциация. Не искаш да значиш нещо за някого. Нито някой да те търси. Не искаш никой да ти говори и да те залива с ненужна информация. Няма напрегнатото:"Трябва да работим, трябва да имаме будилник, трябва да ходим да учим, трябва да ядем, трябва да се продуктивни, трябва да сме най-добрите." Никой не смее да ми го каже сега. Защото съм аз. Сама. Царицата на Събота сутрин. И аз казвам какво се случва в нея. Една събота сутрин. В моя си живот. По моя си начин. И аз медитирам. И аз се усмихвам.

Не много сложно, нали? Не много дълбоко. Не много благородно. Не много силно. И какво от това? Имаш нужда да се пречистиш. От толкова много чувства и мисли. От толкова много дупки. Запълват се бавно. За една събота сутрин. Толкова много рани. Толкова много:"не ми пука", когато ти е пукало. Толкова много:"аз съм кораво копеле", когато си се прибрал у дома и си ревал като малко момиченце. Толкова много преглътнати думи. Толкова много празнота. Изпълва се. Когато намериш начин да останеш далеч от всичко това. Когато я запълниш със себе си.

Събота сутрин..

История част 3

2010-01-21T00:40:00.003+01:00

"The sun and the moon
and the stars in the sky are laughing
They've seen it all before
For the wind in the trees
and the waves on the seas
It's the same thing
They can't take any more"

" - Няма смисъл дори да пиша. Няма смисъл да разкажа. Защото е твърде много усилие. Дълго е. А ти не си заслужаваш усилието. Няма смисъл да вдигна телефона и да те питам - Защо, майка му да еба? Защото знам тъпия отговор. Ти се чувстваш герой. Колко е тъпо, дори не мога да осъзная напълно. Нямам идея дали съм се чувствала така преди. Може би съм. Помниш ли твоята история с момичето, русото, къдраво момиче, в червена рокля? Как ти си в костюм и й подаряваш цветя, и я целуваш. Помниш ли тази история? Беше хубава история. Може би някой път ще я разкажа. Когато искам да нараня някого. Беше хубава история. Доста описателна."

Мълчание.

" - Дори, знаеш ли? Не ме боли. Толкова много е тъпо, толкова е немислимо, че дори не може да ме заболи. Един път ме заболя. И мина. Защото не си заслужаваш усилието на това да изпитвам чувство. Към теб, имам предвид."

Цигара.

" - И разбираш ли, всяка твоя дума звучи куха в главата ми. Всяка твоя дума. Дори "здравей". Представи си колко много можеш да преебеш нещо, за да звучи едно "здравей" кухо? Бахти. Имаш право да се гордееш с нещо. А се чувстваш герой от всичко тва. Малко е жалко. Даже не малко. Много. Колосално много е жалко. Ама, разбери, че, отново да спомена, тъпото в ситуацията е, че седиш срещу мен, клатиш глава и ми казваш как не разбирам. Кажи ми, драги, какво да разбера? Че съм била винаги права ли? Че пиша сега История част 3, вместо някой друг сдухан текст, на друга тема, с други герои. Не, драги, героите дори са същите аххахахаах. Толкова Много е тъпо. Толкова много е скучно."

Затворени очи.

"- Представи си. Сега си на плажа. Тъмно е. Тихо е. Само вълните чуваш как докосват със студените си пръсти пясъка. Чуваш как някой ти говори. Нещо. Тихо. Жадуващо. Представи си. Представи си го заедно с мен. Аз си го представям в момента. Хвани ръката ми. Представи си нея. Колко е красива. Колко е нежна. Като малка порцеланова кукла. Нежна е. Докосни ме, за да си представиш докосването й. Топлите й устни. Езичето й, как се увива жадно около твоето. Ръцете, които обгръщат врата ти. Ммм... колко хубава, хубава, нежна, деликатна, мила, прекрасна, гальовна целувка. Представяш ли си я..."

Отварям очи и те гледам как се взираш в мен. Празен си.

" - Представи си сега колко съм ненормална, за да те карам да изживяваш летните си спомени с друга, пред мен. Представи си колко малко ми пука. Представи си колко съм силна. И колко шамари съм получавала. Представи си... Представи си как за мене ти няма да останеш в спомените ми "специалния". Ще останеш поредния. "Герой." хахах"

Цигара.

" - И те излъгах. Излъгах те като ти казах, че си унищожил в мен вярата в красивите и прекрасни неща. В любовта, романтиката, красивите думи. Не си. Направи ме по-силна. Това е хубаво. Даже може и да ти благодаря. Защото ми показа, че тези думи съществуват. Че друго създание може да ти ги подари и да те накара да се чувстваш истински. Просто разбрах, че ти не си за мен. Това беше цялата история. Ти имаш нужда от малка, порцеланова кукла, която да държиш на ръце, за да не се разпадне. С мен няма да имаш такива спомени. С мен ще имаш спомени от това как си тръгвам. Но едва ли ще ги имаш. Ти си празен към мен. Аз няма да оставя спомен или усмивка, или целувка в съзнанието. Защото ще искаш да забравиш за финала. Затова ще ме изтриеш цялата."

Горчива усмивка.

" - Грозно е. Това е жалкото. Че красивите приказки завършват по най-грозния начин. И не съм аз тази, която не разбира, знаеш ли? Не съм аз. Ти не разбираш. Как бих си повърнала сърцето за теб, за да ти го дам тогава. Но това беше отдавна. Не сега. Сега нищо от мен не ти принадлежи. Та, казвах друго. Ти не разбираш как прееба брутално. Защото в съзнанието ти е тя, прекрасната. Милата. Лудата. Нежната. Която чакаш да срещнеш. Хахахах. Аз съм била временното състояние. Тя - светлото бъдеще. Колко жалко, колко жалко. Как мъж, говорещ за истина е лъгал двама души едновременно. Но ти не си мъж, ти си още дете. Или поне от днес нататък не говори за истина. Защото не я владееш тая шитня, брато. Слаб си в тва. Лъжеш, какво всички. Всички, всички. Както казва твоя любимец."

Въздишка.

" - Постарай се там, следващия път, да ти отнеме повече от половин година, за да кажеш обичам те, постарай се, верно, защото ти си тоя, дето говореше за статистиката на това, да срещнеш някой толкова подходящ за теб, след тази възраст. О, но чакай, да, тя ще дойде догодина. Ти нема за кво да се тревожиш. Лъжи я още как ще я целуваш пак. Лъжи я още за това как не си мислиш за мен. Няма да можеш да я чукаш и един път без да си мислиш за мен."

" - Погледни ме. Погледни ме, глупако. Аз бях съществото, което те допълваше. Което допълваше твоята жалка същност. Пасвахме си. И аз съм жалка. Поне нямам самочувствието на герой, което ти имаш. Аз знам коя съм и откъде идвам. Искам да си представиш сега как си в нея и не ти се реве от яд, че не съм аз. Но ти си много пластичен в моралната си система, ще можеш да си го представиш."

Последна цигара.

" - Искам да ме виждаш всеки ден. С белите ми дрехи. С грима ми. С усмивката ми. С приятелите ми. Искам да виждаш всеки шибан ден колко съм щастлива, че нещата се оказаха така. Че разбрах, докато бях студена, а не докато очаквах целия свят от теб. Искам да ме виждаш всеки ден, как не ми липсваш. Как се кефя на работата си, на живота си. Колко съм перфектна във всичко, което правя. Искам да ме виждаш, докато е възможно. Искам да слушаш Депеш и поне на една песен да се сетиш за мен, копеле. Искам да чуеш една песен, която и да е, след това да погледнеш и да видиш какво никога няма да е в ръцете ти, а беше готово да е до теб, докато умреш. Искам после да слушаш Депеш с нея. Да й пращаш още песни. Искам да й кажеш, че знам. Да й кажеш как съм искала да се разделя с теб за глътка въздух, как съм искала да се върна при теб, колко беше як break-up секса и как заради нея и невероятното ви приятелство или каквото си имате там, ти няма да си с нищо от това, което ще виждаш всеки ден. Иска ми се да разкажеш на приятелите си защо "жената на живота ти" може да те подмине като улично куче. Но накрая се оказа, че ти си мишката. Не аз. Нямаш топките да го направиш."

Последен поглед.

" - Животът е прекрасен. Аз съм жива. Щастлива. Истината ме направи ужасно щастлива. Защото се оказа наистина поредния. Смешен герой. Просто хубаво попълнение в драмите на живота ми. Интересна история. Ще я разкажа някой ден на децата си. Ако си те спомням още. Като казвам за спомени и т.н., трябва както е редно за край на всяко нещо, да се направи равносметка. Та равносметката на какво остави в живота ми: Депеш, кънки, една книга, цигари, счупена видео камера. Не си оставил дупка или болка, или разбито сърце. Аз съм по-силна от тези неща. Много добре знаеш. Аз мога да пресътворя всяка част от себе си. За секунди. И да се раздам отново. И така. Загубих те, защото съм силна. Защото мога да преживея едно лъжливо копеленце. А малките порцеланови кукли получават всичко в живота на тепсия. Защото са малки, крехки, мили и гальовни. Защото лошите, зли кучки хапят на месо. Ти, обаче, малкия, не заслужаваш лоша мацка, която знае на кой свят живее. Защото в истинския свят: "чакам да те целуна пак", казано зад гърба на тая, дето се точиш да я чукаш 2 минути, след като си натиснал "Send", е да си предател. Без значение от геройските ти подбуди. А на лошите мадами, малкия, не им трябват добрички момченца, които не могат да казват "не" на порцеланови кукли. Така че си аут и без друго."

"One gentle touch
And I'm helpless
It's all too much
For my senses
One simple prayer
Denied me
When you're not there
Beside me"

Спомни си как си я слушал и си си мечтаел за къдриците й. После я чукай на тая песен, когато имаш възможност. И си мисли само за нея.

П.С. Край.

Dilution

2010-01-17T22:48:00.003+01:00

Спомням си пясъчника и децата, които хвърляха пясък върху мен. Преди 17 години някъде. Помня страшните двойни легла, които бяха толкова високи. Помня една люлка, в една друга детска градина, колко силно се люлеех. Помня как се биех с момчетата. До 7ми клас - нон-стоп. Помня как ми са се подигравали винаги и как счупих един стол в едно момче. Счупих и едно момче в един чин. Помня как виках, хвърлях и тръшках. Колко бях бясна. Как говорех за истината, доверието, честността и живота, все едно съм имала представа за него. Все едно той е имал представа за мен.

Но мина време и много, много неща се случиха, видях много хора, говорих по много начини, вярвах в много неща. Носих черен грим и пуших. После си купувах тонове дрехи и рокли в розово. Бях с хора, които мразеха света. После жадна за доброта и внимание се втурвах в другата крайност на безкрайна обич и романтика. И бях хейтър , и романтик. Била съм всичко. Била съм студена, била съм добра, била съм чувствена и безсърдечна. И забравих коя съм. Коя съм била, когато съм била дете. Какво съм искала да съм тогава? Защото само тогава съм била себе си. Недокосната от страничния свят. Защото страничния свят те променя, променя желанията ти, как говориш, как вървиш, какво харесваш и кого обичаш. Променя всичко, просто защото така работи света. И те разрежда. Разрежда първоначалната ти същност. Размиваш се хиляди, милиони пъти. Минаваш от един разтвор в друг, разграждаш се на милиони молекули, за да се синтезираш отново, всеки път различен.

А промяната идва не защото виждаш нови хора и искаш да те харесват, а защото си вярваш, че имате нещо общо и искаш да си част от тях. И си вярваш, че новата ти същност си ти. Странно е, когато имаш повече от един човек в живота ти, който си казва - ти си идеален за мен; искам само с теб; ти си перфектна. Колко е странно, хора, които нямат нито милиграмче общо да мислят едно и също за съвършенство. И ако си помислиш за малко осъзнаваш как това, че си уникален е пълна глупост. Ако беше истина, щеше да има само още едно болно създание на света, което да вярва в теб и да те има за прекрасен. А ако те харесват хора, от едната крайност на човешкия характер до другия, значи си просто стереотипен. Имаш 3те качества, които се харесват на всички и са достатъчни. Нямаш всичко, имаш конкретни неща, които правят впечатление. Не си уникален, нагаждаш се. Не си себе си, а продължение, израстък на човека, с който си. Не съм вярвала, че се променям, за да съм с някого. Но очевидно е така.
И се разреждам от същността си всеки път, всеки път забравям коя съм и какво е искало да бъде малкото момиченце, когато е било наистина себе си. Дали съм била малка сърдитка или съм искала да съм принцеса. Не знам.
Имам нужда да концентрирам поне това, което е останало от мен. Да се обградя само със себе си, за да си спомня. За да съм сигурна коя съм аз. За да сложа за последен път маска, която обаче този път ще е същността, която е в мен. За да свикна с нея след липсата й и да погледна на света около мен с тези очи. Да видя кое от този свят е за това момиче.

"Наскоро намерих дневника си, от когато съм била малка. И ми стана странно, защото докато четях, разбрах, че дори сега, 30 години по-късно, гледам на света по същия начин, реагирам на нещата около мен по същия начин. Имам превид, наивността и детското отношение ги няма сега, но отвътре, същността, сърцевината е същата." - парафраза от Before sunset

Obsession

2009-12-29T23:05:00.001+01:00

FYI: Тя не е обсебена от теб. Тя не иска история. Няма драма.
Утре няма й липсваш.

Overflowing with awesomeness/ Коледа!

2009-12-24T16:26:00.004+01:00

Весела Коледа, Весели празници, Весело всичко! :)
Бъдете добри, обичайте се, пийте, яжте, вижте приятелите си, ако не можете да ги видите - обадете им се, обичайте някого, целунете го, ако не е до вас, кажете му, че сте щастливи с него или с нея. Бъдете луди, пиратки не разрешавам, фойерверки може, вижте се с родителите си, усмихвайте се, направете някого щастлив, подарявайте подаръци, вижте колко е щастлив и доволен някой в очите му, мечтайте, направете грандиозни планове на 2010, прегърнете поне един друг човек. Бъдете щастливи. Поне за тази една седмица. Разрешете си да сте щастливи. Защото това топло чувство отвътре зависи само от нас и колко усилие положим, за да се сбъдне. Аз ще трябва да положа доста усилия, но ще си помогна с малко допинг. От легалния ;)

Целувки на всички и не спирайте да overflow-вате с awesomeness.

И Благодаря на всички, които са тук, това беше най-живата година за този блог от всичките 5, в които е съществувал. (бил е трит няколко пъти, но надявам се няма да му се случи отново :D)

Венета

Опит за щастлив пост

2009-12-15T03:56:00.006+01:00

Гледам те как спиш. Дойдох да те целуна. Ти се дърпаш и не искаш. Също като мен.

Онзи ден четох щастливи постове. И пост-нах 3 тъжни. Просто така. Напук на щастливите хора. Аз бях тъжна.

Днес ти ми каза, че не оценявам какво имам и ще разбера когато го загубя.

"-Когато? Това значи ли, че е сигурно, че ще загубя това, което имам?"
"-Не - каза ми и се усмихна"

А съм крива, толкова съм крива. Толкова ми е болно, толкова много неща просто нямам време да преживея. Защото съм заета. Малко тъпо звучи, но е така. Нямам време за себе си. Имам време да съм сдухана, защото това е лесно. Еуфорията също е лесна за изживяване. Но дълбокото, истинско щастие отнема време. Да го осъзнаеш. Че е в ръцете ти. В леглото ти. Че седи на стола до теб, макар и ти, и то да сте вперили погледи в шарените монитори пред себе си, а не един в друг.

А трябва бързо да го осъзнаеш и да му се зарадваш. Всичко при нас трябва да става бързо. Да изпиташ и най-голямата радост, и най-жестоката болка. Вселената ти дава една секунда от себе си. Действай.

И.. дори да получиш и най-голямата радост и най-голямата болка от едно и също място, от един и същ човек..дори да знаеш, че ще си замине, дори да нямаш сили да повярваш, че може да има истинско щастие, дори този човек да си е заминал вече, ти трябва да си благодарен. В една пикосекунда от твоята една на това проклето място. Трябва да седнеш на ръба на леглото и да го гледаш. Щастието си. Да му благодариш.

И ето. Това е моята пикосекунда. Да ти кажа: Благодаря ти. Че ме целуваш, когато съм студена. Че ме прегръщаш, когато се дърпам. Че се грижиш за мен. Благодаря ти, че и ти ме ревнуваш, че ме искаш. Че и ти се сърдиш, че и ти обичаш. И дори да си заминеш, дори да ме оставиш, дори да ме излъжеш, дори да ми кажеш:"Не, не искам теб.", аз ще имам моята пикосекунда на щастие. Че те е имало. Че си се появил за една твоя пикосекунда в моя шибан, труден живот. Че си ме накарал да се усмихна. Неведнъж. Че си ме научил да съм по-добра, по-нежна, по-луда. Че си отделил от времето и обичта си за мен. А дори да си заминеш, аз няма да ти кажа - "лъгал си ме, че ме обичаш" Егото ми ще го каже, но не и аз. Аз ще си спомня за тази вечер - 15ти Декември, 4 часа и 6 минути сутринта, когато седях на ръба на леглото и исках да ти благодаря.
------
П.П. Пак не се получи щастливия пост. Или?

История част 2

2009-12-13T23:01:00.003+01:00

Той се върна, влезе в скайп, говори й. Но тя търсеше само с поглед едно име, то не се появяваше още, но безумната болка, която я задушаваше не издържа и избухна. Тя не си спомня вече какво му каза, нито какво й отговори той. Той замина пак за морето и я остави с единствената пулсираща болка на изречението :”липсват ми хората оттам”. И тя знаеше, че той се връща може би и заради нея, че ще са заедно там. Той й беше говорил как момичето е толкова красиво, изключително красиво и умно, как тя го извисява, как тя му дава нещо различно, как е прекрасна и умна, и .. и, всяка от тези думи се забиваше в сърцето й и се излизаше през очите й. Един път само тя не заплака. Когато тя го попита:
„Ако не беше с мен сега, щеше ли да си с нея”
„Да. Сигурно, ако тогава можех да съм с нея, все още щяхме да сме заедно”
Тогава кръвта й спря. За минута. Дори за 2 минути тя спря да диша. Не можа да понесе тази болка, той продължи:
„но нещата са различни сега. Ето, аз съм с теб.”
Това беше върхът, върхът на всичко, което някой някога й е причинявал. Тя осъзна, че е просто случайност, обстоятелството в неговия живот, чиято стая беше на метри от неговата. Това я правеше „специална”. Тя го помоли да не споменават вече къдрокосото момиче, но то отново се появяваше в разговорите им. Той й казваше как се разхожда с нея през нощта по плажа. Било е романтично. Разказа й за книгата, която тя му подарила, разказа й за поезията, за която си говорят, разказа й как къдрокосото момиче му е казало, че той е още млад, за да се обвързва, как тя му е казала:”ти си доминантен, аз не бих могла като нея да съм с теб, аз съм независима” и тръснала непокорните си къдрици. Дали той знаеше какво значи всяка такава дума за момичето, което в момента беше на хиляди километри от него, дали той знаеше какво значи някой да ти говори така, дали беше за миг си представил какво щеше да е, ако тя говори така за някой, който е близо до нея, когато той не е. Дали си е мислил какво причинява?
Не знам. Историята не знае и аз не мога да ти разкажа. Но в главата на момичето, което не обичаше да е само, тези романтични разходки пропиваха съзнанието й, завършваха с целувки, с трепети, с обич, с чувства, които тя не можеше да понесе.
Онази вечер, тъкмо онази вечер, когато тя си лежеше в леглото си представи как е в неговата стая, седнала на бюрото му в нежната бяла нощничка и иска да му говори за това. Тя ще му каже:
„Моля те, нека говоря, нека говоря за това, остави ме да кажа всичко. Не мога да понеса повече всичко това. Защото тя те обича. Защото ти си имал чувства към нея и я търсиш отново. Аз не мога да направя нищо, за да се спася от тези мисли, не мога. Защото знам, че тя е по-добра от мен, по-умна е, ще отиде в Америка, сигурно, в бръшлянова лига, тя чете поезия и си говорите за книги. Но .. и аз мога.. Защо не искаш да говориш с мен за такива неща? Може би съм глупава и пия, и псувам, но мога да съм различна, ако това искаш от мен. Защото тя има някаква специална част от теб, която ти не ми показваш и ти наричаш нея извисяване. А аз какво съм? И не мога повече да понеса мисълта за романтичните ви разходки .. защото си мислех, че има някои специални неща, които да са само между теб и мен, не нея.. защото аз никога не бих могла да нарека една разходка където и да е, ако не е с теб – не бих могла да я нарека романтика. Разбираш ли? Ревнувам, защото виждам как тя има толкова силно въздействие върху теб, което и аз дори нямам. Как скоро след като си говорил с нея, започваш да ползваш нейните думи, нейните усмивки и ме боли, че когато тя ти каже, че си доминантен и аз те търпя, ме е наричала безгръбначно същество и ти се замисляш над думите й. А аз не съм... не съм безгръбначно същество... Не съм.. Тя те обича, обича те сигурно и те иска за себе си, но ... може би аз те обичам много повече...И не искам да млъкна сега, защото ме е страх от думите ти, защото знам, че ще ми кажеш как тя е много специална за тебе, как тя е невероятна и всичко останало, което в съзнанието ми ще звучи като „тя е, ти не си, затова имам нужда тя да е близо до мен” Защото съм сигурна, че ако беше още време с нея, щеше на нея да казваш, че искаш нейните деца, които да гледаш в очите и да виждаш теб и тя. И ме е страх, че сега ще ми кажеш – сигурно да. Защото не знам , ти не ми казваш кое е толкова специалното в мен, заради което искаш мен в момента, защото аз не го виждам. Тя е съвършена. За теб. Нали? През цялото време ти ми казваш само това. И затова ревнувам, защото аз съм момичето, чиято стая е близо.”
Тя искаше да му каже всичко това, планираше да му го каже. Но дори да го каже. Какво от това? Дали ще й олекне? Дали той ще й каже, че я обича, че това са безумни глупости? Може би и той ще се замисли? Но сега той е далече. Ще са заедно, тя ще преглътне болката си или ще я забрави, но ще мине време, ще мине много време и момичето, което не обича да е само ще трябва да замине. Може би къдрокосото момиче ще има тогава стая, която да е близо до момчето, за което мечтае. А, момичето, страдащо от хронична ревност я е страх не от деня, в който ще прочете как всичко е свършило между нея и него, страх я е от деня, когато едно ужасно красиво и съвършено къдрокосо момиче ще почука на вратата на нейното момче, той ще отвори, ще й се усмихне и ще я целуне. А някъде, далече, на хиляди километри, едно момиче ще седи на една от 197те стълби с красив пръстен, увесен на сребърно синджирче на врата й и ще крещи на френски колко е изискано да се пие френско вино, докато държи една бутилка вино в едната ръка и бутилка бира в другата. И ще й се плаче.

История част 1

2009-12-13T22:59:00.004+01:00

Слънчев ден. Горещ. На брега на морето момиче и момче се разхождат. Май се държат за ръка и се гледат с искри в очите. Сърцето на момичето тупти по-силно от обикновеното. Хубаво й е. Толкова й е сладък момента, че дори малко й става лошо – от притеснението.
Усмихна се и разтърси нежно къдриците, които погалиха красивото й лице.
И той се усмихна. Харесваше му. Мислеше си за момента. Искаше да го запечата в съзнанието си на едно от най-дълбоките и красиви места, които бяха специални. Заради мястото. Заради времето. Заради нея. Тя беше специална много. Беше далеч, далеч от определението „приятел”. Тя беше от жените, които срещаш рядко в живота си, но оставят следа. Оставят нещо смислено след себе си. Научават те, извисяват те. От породата жени, в които се влюбваш и знаеш, че ако не беше проклетото лято и факта, че живееш далеч от нея си готов да й подариш живота си. Той се усмихна също. Малко горчиво.
На стотици километри оттам по това време, в същия горещ ден, едно тъмнокосо момиче вървеше бавно нагоре. По 197те стълби пред Хотел „Разград”. Седна за малко, макар че никога не сядаше. Беше от тъпите дни, в които всички около теб са с някого, с приятели, със семейства, с любими хора. И й стана много тъжно. Не за друго, а защото се сети как наскоро й бяха обяснявали, че е самотна, защото не се обича и не си е себедостатъчна. Как не може да е щастлива, когато е сред много хора и я е страх да прекарва време със себе си. „И какво от това?” – каза си тя, изтупа се и продължи нагоре, нагоре по безкрайния баир.

Мина време. Всъщност, мина толкова много време, че момчето, което същия онзи летен ден вървеше по плажа се срещна с момичето, което не искаше да е само. Срещнаха се на хиляди километри от неговия плаж и нейните стълби. Беше странна среща, която завърши с „аз не искам нищо сериозно, наистина”. Но мина още време, достатъчно време, за да се превърнат тези думи в едно среднощно, сънено „обичам те”.
Една вечер, двамата си седяха в библиотеката. Работеха нещо. Той се разсмя.
- Какво има? – попита го тя усмихнато.
- А, нищо. – каза той, като придърпа лаптопа си към себе си, така че монитора да е скрит от нея.
- Добре.
- Просто, една приятелка ми пише.
- Добре.
На хиляди километри оттам по това време едно момиче седеше в стаята си, прибрало назад красивите си къдрици, вперило поглед в лаптопа си. Усмихваше се тихо. Беше й хубаво.

- Тя ми е приятелка отдавна. Тоест, не сме били само приятели, но да.. сега сме приятели.
- Мхм. И затова се криеш като й пишеш?
- Е, сега.
- Както и да е.
Ревността винаги е имала различни имена. Няколко. Но сега се прие образ, форма, снимка, име и неговата малко притеснена усмивка като станеше дума за нея. Ревността често се приплъзваше, промъкваше, бавничко разяждаше, но доверието, разменените погледи и думи я прогонваха далече. Поне за известно време.

Дойде лятото. Следващото жарко, изтощително лято. Трябваше да се разделят за 3 месеца само. Ако минеха, после пак щяха да са заедно, следващата година. Ако ли не – здраве да е. Тя не вярваше, че ще издържат. Тя не вярваше поначало в мъжката природа и понеже той беше твърде красив, и отиваше в алкохолния рай на клубове, красиви жени и разврат, тя му беше казала: „До третата седмица ще ми пишеш в скайп, че е станало нещо с някоя мадама и това ще е.” Той се усмихваше само. Мина третата седмица. Мина ужасно бързо. И дойде някоя следваща, когато той й писа:
„може ли да ти кажа нещо?”
there we go, помисли си тя.
„да, разбира се, кажи?”
„ами аз нали ще ходя на море сега и се оказа, че момчето, у което щяхме да оставаме ще дойде седмица по-късно. И няма да има къде да остана. И аз говорих с моята приятелка, за която съм ти говорил, мога да остана у тях за няколко дена. Имаш ли проблем с това?”
„ами.. хммм..” – беше й станало лошо и не знаеше какво да отговори. „ами.. аз ти вярвам, разбира се и не, не би трябвало да има проблем с това”
„виж, аз знам, че тя иска нещо повече от мен”
„защо ми казваш всичко това”
„не знам, но в крайна сметка реших да не приема, защото знам, че между нас е имало нещо и знам как аз бих се почувствал, ако ти постъпиш така и отидеш у някого, с когото си била”
„да, разбирам” – камък й падна от гърдите за секунда, но тогава отново я бодна ревността – а той има ли защо да се притеснява и да не иска да остава с нея сам, дали още има нещо там?

Той отиде на море с приятелите си, на хиляди километри от момичето, което не обичаше да е само. И близо, много близо до едно развълнувано момиче с красиви къдрици. И той я видя отново. Бил е развълнуван сигурно, след толкова много време да я види отново, красива, да говори с нея, умна, щастлива, сияеща. Красива среща е било. Прегърнал я е. А момичето, което не обичаше да е само лежеше точно в този момент на един червен матрак и гледаше тъпо тавана.

Тела

2009-12-13T17:48:00.003+01:00

I hope you know that this is nothing to do with you. It's personal.

- И? Как изглеждам? - питаш ме, докато ме гледаш през огромните си сини очи.
- Прекрасна си!
- А ти готова ли си?
- За?
- Хаха.. за приключения?
- Винаги ;)

Винаги ще отделя минута за estimation. На грима ти. На дрехите ти. На обувките. На това кое палто да си избереш. На настроенията ти. Не защото много ми пука. А защото е забавно. Приятно е да гледаш някой, който трябва да е на корицата на списание как се облича в банята ти. Толкова е яко, че понякога искам да седна в люлеещ се стол в коридора, да отворя вратата на банята и да гледам как се гримираш.

- Защо ни пука толкова много как изглеждаме? - питах я, докато мъкнех един стол (не люлеещ се), сложих го до нейната мивка и я гледах в огледалото.
- Аммм.. ами, еволюционно погледнато, искаш да изглеждаш по-добре от другите жени, за да те предпочете някой и да имаш по-голям шанс да оставиш потомство и да разпространиш гените си.
- The selfish gene. Зная това. Глупаво е да учим такива неща.
- Защо? - извиваш си миглите. Спирам да те гледам. Имам някаква фобия от изививане на мигли.
- Защото сами можем да си развалим магията около всяко приятно и безмислено нещо.
- Е, да, така е, но е по-успокояващо, можеш да обясниш поведението си.
- хахах, да, с животински инстинкти.
- Нямам проблеми да съм животно, стига да има някой, който да еволюира до там, че да направи грим и коприна.
- С които да се покриеш?
- Да!
- Отвратително! Представи си гримиран тапир! Аахахаххахаха. Представи си го!
- Хахаха, ужасна си.
- Зная. - гледам те пак. Странно е, че си от тези хора, на които им отива да са скрити зад грим. Подчертава очите и малко ръбатото ти лице и ти отива ужасно.
- Ти няма ли да излизаш тая вечер - гледаш ме през огромните си сини очи.
- Мне. Мързи ме. - подпирам се на мивката и ми поръсваш косата с нещо блестящо.

Обуваш си един от 10те ти странни чифта обувки.

- Чао, кукло. - ти казвам, докато се взирам в нея от стола в банята.
- Чаооо. Забавлявай се и ти.
- Мхм.

That's not the point. Не ми пука толкова защо се гримираме. Пука ми защо някой има по-красиво тяло от моето. Някой с по-блестяща коса. Някой, с по-големи очи. Някой с по-розови устни. Някой, който не си изяжда червилото на 3тата минута. Някой, който не си очуква токовете. Някой, който има по-слабички крака. Някой, който изглежда по-сладък, когато се смее. Някой, за който съм чула, че е секси, че я искаш, че е нещо по-хубаво е специално. Някой с по-къдрава коса. Или по-червенокоса. Не в това е въпроса. Знам защо ми пука. По-горе е обяснението. The selfish gene, който иска потомство. И е малко скучно. Няма нищо магическо. Т.е. има, ако тръгнеш да го изучаваш в детайли, но все пак детайлите са факти. Няма нищо необяснимо. И да има рано или късно някой ще го обясни. Спирам да гледам затворената врата. Ставам бавно и мъкна стола обратно в стаята.
Тъпото е, че когато си с някой, за когото ти пука не можеш да гледаш красиви жени с възхищение. Малко е малоумно. Но е така. Смесено е. Гледам красива жена. С красиво тяло и красиви очи. Казваш ми колко е празна и куха, но това никога е нямало значение, нали? За да изневериш с някоя не търсиш душа или мозък. Трябва ти тънка талия, стегнато коремче, цици и кръгличко, приятно дупе. Гледаш само това. Не я питаш - О, мила, кажи ми какво е за теб смисълът на живота, защо сме тук? Питаш я: - Правиш ли свирки иначе? Или поне ти се иска да я питаш. И така. Просто си мъж, нормално е. Мхм. Отварям сайта на Денис Милани. Става ми лошо от толкова много плът, концентрира само в горната част на тялото й между главата и корема. Жена съм. Не мога да гледам такива неща дълго време.
Гадно е, когато си с някого, за когото ти пука да виждаш в разни снимки нещата, които не си. Които няма как да си. Защото си мислиш: И все пак, ако бях мъж, нямаше да й откажа никак, ама никак. И те така. Разни бивши приятелки, разни красавици изскачат отвсякъде и докато седиш в анцуг пред лаптопа си мислиш: "Ебаси понижаването на стандарта с мене си направил, скъпи." Не че не мога да се направя на хубава. Не че не искам. Не че съм дебела или грозна. И моята коса е блестяща..понякога. Просто the selfish gene ти говори с гадния си глас, че не иска да има разни други жени, които да гледаш и да ми казваш - виж, колко е яка. Дъ селфиш джийн иска да убие някого тогава, иф ю ноу уот ай мийн. После ми казваш, че ти е хубаво да те ревнувам и се усмихваш. Само това, а на мен не ми е никак забавно.
После си мислих как ако the selfish gene попадне в особено егоистичен човек акто мен, полудява. Полудява напълно и откача, и почва да дивее в хормонален дисбаланс. Почва да ти се реве, когато не трябва да ти се реве, после се смееш като олигофрен. Лошо настроение, хубаво настроение. Откачаш и ти, братле.
Защото те искам. Искам те само за мен с целия егоизъм на света. С целия шибан егоизъм на света. Искам да имаш очи само за мен. Когато искаш да видиш хубава жена да не пишеш: Мегън Фокс в гуугъл, а да ми напишеш на мен: Искаш ли да се видим след малко. Искам, искам, искам. Какво да направя Лъв съм. Зная само да тропам с краче и да чакам като принцеска всичко да става както го искам. Знам, че това са измислици, че е глупаво дори да го мисля, че е невъзможно, че е равносилно на това да те кастрирам или да те тъпча с естроген. Никога и никоя жена не би искала мъж, натъпкан с естроген, струва ми се. Просто трябва да се примиря с някои неща в себе си, в другите, в теб. Защото не искам да те променям. Дори ми се струва, че тия мисли и тая ревност, и това, че знам, че не съм най-прекрасното момиче на света ми носят малко болна наслада. Момичешки работи, няма как да разбереш.

Perfection sustainability

2009-12-07T01:06:00.003+01:00

Искаш да си перфектен, копеле, нали?
С перфектна прическа, с перфектен поглед, с перфектни зъби - затва като беше на 20 благодари наум на майка си, че като малък те е карала да си вреш гадните шини по зъбите. Искаш перфектна риза, перфектната работа, кола, жена. Но това са страничните неща, които искаш и си спести дъха да ми обясняваш как това са глупости и винаги трябва да има нещо, към което се стремиш, защото една нужда поражда друга и можеш да си млъкнеш спокойно, защото знаеш, че искаш тези неща.
Но това са вещи, не е интересно. Можеш да ги имаш и да ги загубиш, да ги нямаш и да ги намериш, или да ги имаш и да ги пазиш много внимателно, за да ги няма никой друг, но това какво ще правиш с вещите зависи само от това какъв си отвътре. И гадното в цялата история е, че искаш не само да имаш вещите, а и те да те харесват. И хората, които често третираш като вещи, и те искаш да ти се кефят. Защото тогава те ще са твои дори без да полагаш усилие да ги пазиш. Нали? Така. Тва е гадното, защото не си перфектен, копеле. И макар да си мислиш, че си и сега да искаш да ми се пениш насреща с баналното:"никой не е перфектен", ти си мислиш, че си. Защото се гледаш в огледалото и си казваш - "Че кво ми е? Идеален съм си. Готин съм , забавен съм, искрен съм, имам си приятели, приятелки, чушки, квото се сетиш го имам." И е яко, че си мислиш така понякога. Иначе всички щяхме да сме смешни, смачкани червеи, защото живота не се кефи на хора, които не умеят да си се кефят на себе си. Дори можеш да се опиташ да си придадеш стойността на вещите, с които се обграждаш и да кажеш:"Ае, пача! Как може да не ми се кефиш? Аз съм ебати пича, Ламбото ме чака отпреде само да му свирна." Но тогава си отрепка така или иначе и дори едва ли ще четеш това, защото ще ти е скучно, така че ще те игнорираме като част от обществото.
И тъй. Какво става с един нормален човек, който има мозък и все пак няма нищо против себе си и е спокоен с личността си? Ами този човек може да направи грешка понякога. Съвсем съзнателно, знаейки, че греши, може все пак да се случи, защото - duuhhh, хора сме. Някой път нараняваме други хора с грешките си. Нараняваме и себе си. Правим простотии накратко казано. Всеки ги прави. Не защото си мизерен нещастник, а защото си имал добро намерение да не нараниш някого "много", скрил си нещо "малко" и после ти се ебе майката от обяснения. Случва се, човешко е. Но тогава следва другата стъпка, копеле. Оня, дето си го наранил е човек с голямо его или с малко его, който иска да си построи егото на факта, че ти си сгрешил и ти казва:"Тъп си!", "Курва си!", "Лъжец си." И ти, копеле, понеже си нормален човек, всмисъл, в час си и знаеш, че някъде нещо в системата не е било наред, става ти криво. Можеш да се разкрещиш в момента и да кажеш - "Ае, мани го тоя педал, как ше ми говори така, аз знам какъв съм." Обаче като стане тихо около тебе, докато трепеш ботове в quake си мислиш "не съм тъп, не съм тъп, не съм тъп" и тряскаш мишката накрая от нерви. Не си тъп, така е. Защото учиш, работиш, имаш приятелка, семейство, приятели и т.н. разни хора, дето ти се кефят, не може всички те да са изконно тъпи и да са покрай тебе 25 години, разбираш ли? И един нещастник, който ти каже - "тъп си", да е прав. Тва е unsustainable. Но и това е момента, в който увереността в това колко си готин изчезва. Защото има някой или нещо, което не ти се кефи. И няма perfection.
Така. Аз мислих по проблема за твое облекчение, пич. Не само мислих. Преживях го. Дори говорих с разни хора по проблема. Няколко пъти. Подред. Даже тия хора почнаха да ми се дразнят, но беше важно за мен, защото съм човека с голямото его, дето за всички и всичко трябва да е перфектен и в един момент не беше. И ся ще ти кажа какъв е процеса да си поддържаш perfection-a.
Значи първо: трябва да застанеш пред шибаното огледало, след като си чул 100 пъти - "Не си перфектен, ти си шибана кучка и прееба нещата!" и да си кажеш - "И какво от това?" Това изречение е спонтанно. Отнема време и малко ромец в количката, ама тва са подробности. Мисля, че това изречение се поражда от spontaneous combustion на гняв, че не можеш да търпиш някой да ти разваля перфектния замък и свят, майка му стара! И така. Появява се това изречение.
После минаваш внимателно през всички прилагателни, описващи човека, който ти го е казал. И си казваш - Duddee, you can't reach me.
След това си казваш така (това вече е сценарий, запиши си внимателно): казваш си: "Добре, не съм перфектен" (трябва наглас да го кажеш, все едно си признаваш нарко-зависимост). Не съм перфектен и не мога да оправдая очакванията на всеки човек на земята. Съжалявам за това, но Какво, какво от това, че за един човек съм "кучка" или "тъп", или "мизерен". Наистина? Какво от това, че някой иска да ме убие? След като хората около мен, които са константни, поне за момента са с мен, не заради друго, а защото им е добре покрай мен, щастливи са с мен, радват се да ме видят, карат ми се, че не се виждаме често. Нали? Това е същото и ако има някой, който дори на първо място не съм искал в живота си, си мисли, че съм мизерник - bring it on, I'll deal with it.
И ще се върне. Повярвай ми. Всичко ще се върне на мястото си. И не искам тук това да е обида към всички, които не ти се кефят, копеле, просто ти имаш нужда от това, за да ти пука отново за себе си, за да махнеш тая мисъл от главата си, за да не те гризе и да можеш да си се радваш на огледалото, на мишката си, и на яките неща около себе си.
Защото си готин и си перфектен. Може би не за мен, може би не за нея или него, но си перфектен за хората, които ти звънят в 1 часа да те питат къде си, перфектен си за хората, които искат да прекарат с теб живота си, хората, които си уреждат срещи с теб, които спят с теб, които те целуват, които ти се усмихват. За тях си най-коравото копеле.

Тва е. Разбрахме се. Действай.

П.С. Всеки, който е недоволен от мен и на когото съм казала, че е мизерен може да си приложи същата техника, за да ме отпише от живота си. Разрешавам му да е жив, здрав, щастлив и да не му пука. Защото е най-коравото копеле за някой, който и да е.

П.П.С. Никога не съм си мислила, че може човек да изпише толкова по време, в което само си мисли колко много не му идва идея за това какво иска да каже. Апф. Лека нощ. Мийте си зъбите!

Тя

2009-11-12T00:42:00.003+01:00

Отдавна не съм се виждала с един близък приятел. Май са вече.. 5 години? Да, 5 години. Оная вечер ми писа:"Здрасти, как си, жива ли си, ще се връщаш ли за Коледа" тия неща, дето всички си ги пишат, като не знаят какво да си кажат. Но очевидно някои неща не се променят, някои приятелства си остават, одри, ако имаш нужда от тях само, за да си поговориш с някого веднъж на 5 години. Стават такива работи. Та, на тоя момък очевидно не му е било никак интересно дали се връщам за Коледа, а е имал нужда да си излее душата пред някой, на когото също точно толкова ще му пука пък за неговата Коледа.
- И как си ти иначе? - продължаваме разговора с малоумен въпроси..
- Ами, добре съм, живея с приятелката си.
- хаха, найс, но тва пък защо ми го казваш?
- Мх, не е ли... важно?
- Не знам, важно ли е?
- Важно е.
- И как е? Разбирате ли се?
- Апф, не. Разбира се, че не.
- ?! хаха, много оптимистичен ми звучиш, за да е "не".
- Ами караме се. Да, караме се постоянно, но пък и постоянно ни е яко. Така че... да, объркан съм тотално.
- И какво точно те обърка?
- Тя. Обърква ме.
- хаха, как? Лъжете се нещо двамата ли?
- Не, не. Просто... тя дойде. Т.е. тя не дойде специално, но така се случи. Полека стават тия неща, нали знаеш?
- Ами, не.. но щом казваш.
- Да, постепенно. И тя сега е тук. В стаята ми. В кухнята ми. В банята ми. Има лакочистител и малко лакче на мивката ми. Можеш ли да си представиш?
- На твоята точно - не.
- И аз. Събудих се една сутрин и тя просто беше там. С всичко. С лакчето си и четката за зъби, с дрехите, пижамата, с лаптопа си и всичко..Разбираш ли ме?
- Предполагам.
- Да, но тя дойде не само с нещата си, а с цялата себе си. С навиците си. Някои ме побъркват. Оставя си храната на бюрото. Представяш ли си?
- Какъв е проблема?
- Как така? Имам предвид.. човек работи на бюрото си, не си оставя храната там. И ... е разхвърляна. Губи си ключовете непрестанно. Ааа, гризе си ноктите също. И винаги като я боли главата пие лекарства. Побърквам се.
- Но защо?
- Защото.. не знам. Искам да се грижа за нея. Тревож асе, тя не се пази. Разбираш ли? Тя е в дома ми, аз трябва да я пазя, тя да се чувства добре, но в същото време се дразня на някои неща, а още повече, не искам да се караме, защото искам тя да остане.
- Как така? Щом се дразниш на почти всяко нещо в нея, значи може би не трябва да сте заедно.
- Не, ето, виждаш ли? И ти почваш да се объркваш.
- Не е вярно, нещата са прости. Или ти е хубаво или не е.
- Но на мен ми е хубаво.
- Тогава какво ми мрънкотиш?
- Как мога да съм сигурен, че тя иска да е там, че тя иска да остане. Освен това не ме дразни, просто ме кара да се чувствам малко нестабилен, защото не мога да контролирам всичко, както преди. Тя е едно саможиво топче, подскачащо навсякъде.
- Щастлив ли си в крайна сметка?
- Да. Щастлив съм. Мисля, че е по-скоро.. пристрастен съм.
- Към какво?
- Към .. към нея, предполагам. Ох, звучи толкова ..гей като го кажа така. Защото, например.. не мога да спя спокойно, когато тя не е там. Не мога да заспивам, разбираш ли? Или се будя. Стряскам се.
- Хаха, сладури. Това момиче те е хванало здраво, брат.
- Мислиш ли?
- Сигурна съм.
- Да, вероятно си права. Хубаво е, а?
- Хаха, ами.. тези неща са хубави, да.
- Ок, айдее, че трябва да излизам сега. Извиинявай, че те занимавах с глупости толкова дълго време.
- Не, не, не те тревожи. Пиши пак след няколко години да кажеш оженили ли сте се хахаха.
- Ох, стига. Не ме побърквай и ти. Трябва да тръгвам..

"И когато сте заедно, тя е навсякъде. Прибираш се от работа и тя е там, отиваш до кухнята и О, боже мой! тя е там отново. лягаш си да спиш, обръщаш се и тя е там, събуждаш се сутринта и тя отново е пред очите ти. Но когато е правилния човек няма по-голямо щастие от това" - парафраза от Всички обичат Реймънд.

! Average

2009-10-29T01:22:00.003+01:00

Днес за първи път се усетих как съм забравила добрината на човек, който ми е помогнал страшно много. Без да е длъжен. Писах благодарствени писма. "С уважение".. Разревах се от благодарност у нас. И 2 години по-късно сякаш не си спомнях нищо. Тъпо, тъпо, тъпо. Не искам да се превръщам в хората. Не искам да съм един от 9те души, които не са се върнали да благодарят на Иисус, когато ги е изцерил. Не искам да съм от хората, за които казват: нормално е, не можеш да очакваш нищо. Не искам да съм "хората". Не искам да съм average. Не искам да слушам злите езици на другите и да забравям добрините. Още днес, сега, В момента! ще седна и ще разгледам всичките си приятели и познати от всякъде и ще си напиша едно добро нещо, което са ми сторили. За да не ги забравям никога. За да имам само хубави мисли в главата. Ще забравя за малко същостта си.
Никой не трябва да допуска да занемарява душата и мислите си с мръсотията на ежедневието и чуждите преживявания, които другите ни разказват, ние се влияем, без да мислим, без да задаваме въпроси. Се превръщаме в зомбита. Жалкото е, че доброто не работи така, не зомбира. Крие се. Глупостта е заразна. Ходете всички, слагайте си маски, шлемове, скафандри, мислете с главите си и гледайте през очите на своя живот.

Никой няма право да е average!

Бохемски

2009-10-18T23:05:00.002+02:00

Не всички са преживели сладка, романтична връзка. Не всички са имали нежни любовни трепети, които ревниво да пазят. Не всички са имали каквото поискат. Не всички са живели като по филмите. Не всички са били обичани. Не всички са искали да е така. Не всички са можели да обичат. Не всички...

Не всички искат да говорят за това, за себе си, за мислите си, за миналото си, за грешките си, за хубавите си моменти, за болката, за нежността, за секундите щастие, които са успели да изпитат в иначе жалкия си живот. Не всички са искали да е така. Не всички са можели да се откриват.

Не всички могат да си тръгнат, когато е тежко. Не всички могат да останат. Не всички, не всички...

Не на всички им харесваш ти, такъв какъвто си останал след всичко, което си преживял. Не всички ще искат да те обичат и да са ти близки. Не всички ще те разберат и ще ти останат вярни.

Предполагам, предполагам, обаче, че всички са правили грешки. Че всички заслужават поне малко да не бъдат обичани. Заради едно нещо в миналото или бъдещето. Или две. Предполагам, че всеки може да бъде притиснат в ъгъла.
Може би единственото спасение от ъгъла в живота ти е да не съжаляваш. Да не съжаляваш за себе си, за това къде си, кой си, за грешките, за миналото. Защото в крайна сметка, така или иначе, никога няма да си Хари Потър, Гандалф или Мери Попинз и ще трябва да живееш в гадната си реалност. Единственото спасение от ъгъла е може би просто да свиеш рамене и да се опиташ да намериш едно хубаво нещо, за което да се хванеш, за да можеш да продължиш, дори да приличаш на нещастник, хванал се за сламка. Единственото спасение е да не ти пука, да забравиш или да анализираш, да намериш онова, заради което да дишаш. Защото, ако не го направиш можеш съвсем равносилно да вземеш една пушка, да седнеш пред огледалото и да се застреляш. А единственото, което ще постигнеш така е да си отговориш на въпроса: "Наистина ли ще видя как главата ми се пръсва в огледалото, ако се застрелям и се гледам?" Но дори тогава ще си безполезен, защото няма да си успял дори да предадеш отговора на света.
Трябва бохемски да кажеш: "Не искам да умра, просто понякога искам да не се бях раждал въобще"*. Но да продължиш все пак в следващата сутрин - в следващия филм.
Би си струвало за всеки. Или поне за някой.

Не знам. Не разбирам толкова. Обърквам се. Отивам да си мия зъбите - помага психически да се подготвиш за следващия филм, бтв. А ако някой път си тръгна преди да дочакам началото на филма, да се знае, че не съм отговорила на въпроса с огледалото. Просто съм си тръгнала. Случва се. На всеки.

*Queen

Заедно

2009-10-08T16:08:00.000+02:00

- Искаш ли днес да излезем?
- Имам работа.
- И аз. Само за малко – за 1 час.
- Офф. Никога не става само за един час. Имам работа, казах ти.
- Мм. Моля те?
- Не искам. Просто спри вече. Като ти се излиза – излизай си.
- Не ми се излиза сама. Искам с теб.
- Не мога днес. Имам работа.
- Разбрах вече.
- Тогава?
- Нищо.
Разговора изтънява. Все по-малко и по-малко думи трябват. После се стопява.
- Ти си много материална, знаеш ли?
- Не.
- Не вярваш в нищо повече от материалното и това, което можеш да виждаш, да чуваш и да имаш.
- Не е така.
- Само това си ми показвала.
- Само това си искал да видиш.
- Добре, обясни ми.
- Не виждам въпрос.
- В какво вярваш. Защо сме тук, имаме ли цел, защо съществуваме?
- Вярвам, че сме резултат на еволюция и шанс да имаме големи черепни кутии, в които да развиваме вещество, което почти всички видове имат, просто са нямали достатъчно големите кутии. Вярвам, че сме достатъчно комплексни, за да почнем да търсим под вола теле и да искаме да имаме цел и мисия. Никой не се кефи като се окаже, че е безполезен и случаен. Искаме да заситим егото си. Което е също резултат от развития ни мозък.
- Значи нямаме душа?
- Вероятно не.
- Ето, материална си.
- Защо?
- Защото не вярваш в нещо по-голямо от нас.
- Напротив. Това е една страна на въпроса.
- Аз вярвам, че имаме мисия и тя е нещо велико.
- Какво значение има дали животът има смисъл и дали имаме мисия?
- Как така?
- След като никой никога не ни е казал, че имаме мисия, след като никой никога не ни е казал, че имаме цел, дори да е имало някаква такава изконна идея, тя е напълно обезмислена от факта, че ние не можем да я осъществим, просто защото не знаем, че тя съществува и какво се крие зад нея. Ако сме изпълнители някой трябва да ни даде наръчник за употреба на живота ни и ние да го следваме, докато не го осъществим – като да сглобяваш диван от Икеа. Направи си сам. Ние сами си придаваме разни смисли в собствените си малки откъси от живот, които притежаваме. Но можем и да не го правим. Има твърде много хора, които не се тормозят с това така или иначе.
- Не са толкова прости нещата.
- Може би.
- Ами ти какво разбираш под душа, тогава, щом това е само една страна на нещата?
- Хм. Мисля, че смисълът, който аз придавам на живота е това, което ще направя от него. Това, което ще създам, което ще оставя като памет в някой или нещо друго. Няма значение, дали позорно се проваля в кариерата си и успея да създам само семейството си. Там ще впрегна всички сили, за да го създам така, че да оставя в наследство на света прекрасни деца, които да могат да творят, след като аз не съм успяла. Мисля, че душата ми е това, което ще оставя тук, след като се разградя под земята. Делата ми.
- Материална си.
- Не. Просто не говоря за другото. Не значи, че не вярвам. Освен това лошо ли разсъждавам?
- Не знам. Във всичко си такава. Дори като се забавляваш. Предпочиташ да излезеш и да пиеш, да танцуваш, да се смееш, да не помниш след това. Аз предпочитам и ми е по-забавно, когато си седя и си говоря с някой. Научавам нови неща, по-приятно ми е.
- Ок.
- Защо ти не си такава?
- Защото аз съм си аз. Имам нужда след седмица, в която е трябвало да работя и да помня по 48 часа нон стоп разни неща, след седмица, в която общо за 5 дни си спал 10 часа, да има 3 часа, които не помниш. Просто така.
- Мхм.
- Никога няма да можем да се забавляваме заедно.
- Никога.

Има дни, в които

2009-10-08T16:04:00.001+02:00

Събуждаш се сутрин. Леко. В шест и 15. Спираш единия будилник. После другия. Протягаш се и мъркаш. Храниш котката. Баня. Дрехи. Чанта. Излизаш. Вървиш 20 минути до спирката да се раздвижиш. Пушиш две цигари по пътя да не огладнееш преди 12. Пътуваш около 30 минути. Отиваш на работа. В студения офис, където колегите ти са сдухани, не се смеят и отварят прозореца постоянно. А навънка има малко паркче с езерце и жаби, които квакат непрестанно. Гледаш през прозореца. Проверяваш си зодията. Забравяш я. Работиш нещо. Пак гледаш през прозореца. Четеш новини. Обядваш в 13 часа салата с чушки. Сещаш се за Кирил, който мрази чушки и ти става смешно. Колегите ти още са сдухани, само дето сега и ядат на всичкото отгоре. Гледаш ги тъпо. Чакаш да стане 5 или работиш до 6. Обикновено искаш да останеш до по-късно, за да гледаш как си тръгват всички. Ако си тръгнеш пръв ти се струва, че бягаш от тях, а така е по-яко – издържал си теста на студената им неприятна същност и си ги търпял докато те се разбягат първи. Ха! И кво? Само на тебе ти е яко. Стига ти. Вървиш 20 минути до спирката да се раздвижиш. Пазаруваш нещо. Сладко. С бадеми и орехи. И салам. Прибираш се в празния бял апартамент. Котката се качва на масата, за да чества тържествено пристигането ти, докато облизва салама от край до край. Гледаш я разочаровано и я галиш зад ушите. И без друго не ти се ядеше салам. Правиш си пържола. Със салата. Всъщност не обичаш салата, просто е навик, за да ти е студено в устата, докато ядеш основното. Не обичаш да ти става много горещо в устата. Сядаш на празния фотьойл и си опъваш краката на малката дървена масичка. Гледаш телевизия. Каквото и да е. Обожаваш телевизия. Дори не я гледаш, просто блееш в нея празно. Мислиш си за работата. Обаждаш се на някой приятел да му кажеш, че не обичаш да ти е горещо в устата и затова ядеш салата. Четеш Война и мир - 100 страници. Взимаш си душ. Обличаш се. Излизаш навън. Не вървиш 20 минути, за да не си опръскаш чоропогащника с кал. Взимаш такси. Слизаш на голям, лъскав площад. Там те чака някой, който не си виждал отдавна. Виждате се. Гледате се. Говорите си за живота. Пиете. Прибираш се. Гушкаш котката. Спиш. Леко.
А някой път ставаш сутрин. В 6 и 15. Спираш будилника. После другия. Протягаш се, мъркаш, обличаш се, храниш котката. Баня, дрехи, чанта. Излизаш. И променяш живота си.

Стаята

2009-09-08T20:45:00.003+02:00

- Искам вдъхновение. От нещо тъжно, тъмно и влажно. От самотното блато на нещастието. За да мога да пиша. Искам да пиша. Имам желание да кажа нещо. На някого. Но не знам какво, не знам кога. Не виждам защо. И най-важното - не зная как. Разбираш ли? - казва тя, докато гали с показалец бялата покривка.
- Не разбирам. Ако има нещо.. Кажи. Какво има? - той я гледа малко учудено, но същевремено уморено от странните й състояния.
- Нищо.
- Както и да е.
- Именно.

Той се изправя и много бавно, като на забавен кадър тръгва към вратата на стаята.

- Късно е. - обръща се рязко тя към него.
- Моля?
- Късно е..
- За какво е късно?
- За толкова много неща. Късно е за толкова много стари текстове, които седят заровени и искам да публикувам, но е късно за тях, минали са. Късно е за нови думи.
- Мхм.
Тя го поглежда тревожно.
- Не се плаши така, мило момиче. Не е късно за нещата, които още не са започнали.
- Ами, ако са започнали вече?
- Завинаги е много дълго време. - казва й той и се усмихва. - В завинаги няма начало и край. Само отделни моменти, които трябва да се случат.
- Знаеш ли кога разбрах, че обичам?
- Кога?
- Скоро.
- Как?
- Ще ти разкажа друг път. Отивам си сега. - казва тя и почуква нервно с дългите си, тънки пръсти по бялата покривка на масата.
- Кога ще дойдеш пак?
- Не зная.
- Не обичам когато си странна. Когато има недомлъвки, когато си студена. Говори ми.
- Не искам.
- И във всяка твоя дума има "не". Махни го. По-лесно е. По-хубаво е.
- Кое хубаво нещо е станало лесно?
- Нищо, от което някой се е отричал постоянно.
- Не се отричам. Дори обратното. Искам да почувствам, че мога да се вричам.
- А какво чувстваш сега?
- Че трябва да си тръгна. - ноктите, покрити в черен лак изтракаха за последен път по бялата покривка.

Празна стая. Ръката, лежала на масата е само спомен. Притежателката й се е разградила на хиляди молекули тишина. Избледняла е нервната ръка с черен маникюр полека от мястото си. Минава твърде много време. Стаята стои празна, тиха, бяла. Тя никога не се е върнала, за да му разкаже как е разбрала, че обича.

"- Беше един следобед. Лежах гола на едно голямо, бяло легло. Той лежеше върху гърдите ми и слушаше как развномерно дишам. Аз слушах красивия женски глас, който пееше:"I know I'm not perfect, but could you take me home.." Разплаках се. Защото усетих, че никога не съм била и никога отново няма да съм толкова щастлива, колкото в този един момент. Разплаках се. Защото ме беше страх, че един ден ще свърши всичко това. Не заради друго. Просто животът е такъв - разделя хората. Той не разбра, че плача. Беше щастлив. Трудно е, рядкост е да изживееш нещо, което някой ти е обяснявал, че е изпитал към теб в друг момент и едва по-късно самият ти да го усетиш в себе си към него. Много е хубаво. Чувстваш, че си се превърнал в този човек."

Тия думи лежаха, носеха се тежко в празното пространство на стаята. Неизказани. Но те бяха там. Около стола, върху който тя е седяла. Върху бялата покривка, където пръстите й нервно са си играели. По пода, който полата й е докосвала. Тия думи стигнаха, за да изпълнят цялата стая. Завинаги. И ничия друга ръка не посмя да докосне дръжката на тази врата. Защото завинаги е много дълго време. И няма начало и край. Само единствения път, в който една нервна ръка е избърсала от края на едно разплакано око единствената сълза, която се е стекла от него и е била родена от щастие. Единствения път, в който тази ръка не разрови пластовете болка и страдание, за да напише текст. Последния. "Беше един следобед. Лежах гола..." Тя никога не успя да се върне, за да му каже как е разбрала, че обича. Но неизказаното, това, което тя остави да лежи в празната стая и да изпълва времето и пространството беше родено от щастие. И то заличи всички други пъти, в които тя е оставяла гняв, болка и тъга.
Той се усмихна малко тъжно. Знаеше, че тя няма да се върне повече.

Вратата се затваря много бавно, като на забавен кадър.

Сватба

2009-08-20T09:55:00.006+02:00

Канят ме, мамо, на тежка сватба -
под було, майко, либе да вида;
още ме канят коня да вода,
на първо либе млад кум да бида.

- А как сте иначе? Чух, че на единия внук детенце се родило, другия скоро сватба имал.
- Да, да, тъй е. Ама каква сватба беше.. За чудо и приказ. Аз не знам вече какви чудеса видях, колко изненади, колко красота, чак не мога да си спомня всичко вече. 500 души, гости.
- Брех, голяма сватба.
- Да, да, не можеш да си представиш - каква организация, какво чудо. То това с месеци подготовка, с месеци. Ама красота.
- У тях ли правиха сватбата те?
- А, не, не, то много хора. И те имат голяма градина, обаче в един ресторант беше, на открито. Добре, че не валя. Беше все пак под един красив купол. Ама да видиш: масите, целите покрити в лъскави, бели покривки, столовете, облечени в бяло също, с огромни кордели, пристегнати. И балони много. По едно време напускаха, ама стотици балони, покриха целия купол. Много хубаво беше. А булката, ама с каква красива рокля. Голяма организация беше то, да. И много играха, всички, направо земята се тресеше. Даже от ресторанта казали, че скоро такава сватба не са виждали. Много играха всички, не седнаха.
- Е, прекрасно, тъй трябва да се правят сватби.
- Мхм, тъй трябва, ама..
- Какво?
- Наща булчица .. малко черничка, слабичка..
- Еее, нищо , де, какво сега, те да се обичат.
- А, туй друга история.
- Как друга история, нали се ожениха сега.
- Да, да, ожениха се. Ти помниш ли един път той като идва на гости с едно момиче? Русичко, нисичко, красивичко?
- Да, помня, много бяха хубави заедно. А нейното име значеше нещо като светлина ли? Как беше то?
- И аз не помня вече, забравила съм, но то беше голяма любов. И майка му даже много я харесваше, бяха приятелки, все двечките. Разправяше майка му, сутрин като станело момичето, идвало при нея, да я погали по лицето, да я целуне по челото и отивало да прави кафе.
- Много мило.
- Е, да, де, ама нали сега тази, дето се омъжи за мойто момче, нали тя ги раздели двамата?
- Така ли? Туй аз не знаех.
- Да, да, съвсем, знаейки ги раздели. Ама то той глупав, как може тъй да направи.. Ама свърши вече то. Момчето още някой път казвал на майка си, като говорили за туй русото момиче: "Все тя ми е в сърцето, някой път все за нея мисля." Ама свърши, свърши. Те като се разделили, момичето дошло да си вземе довиждане, всички много плакали, защото си я обичали много. Но така възпитано се разделиха, без много викове, крясъци.
- Е, поне това.
- Ама то това не си струва. Да ти разправям, на сватбата като бях, те младите играят, аз съм седнала на масата и си ги гледам, по едно време, някой сложи ръка на рамото ми. Обръщам се аз, гледам едно русо момиче, ама не мога да я позная, тя прическа си направила, една красива рокля.. И ме пита: "Здравей, не ме ли позна?" И тогава ми светна пред очите. Прегърнах я аз да я поздравя, тя тихичко на рамото ми, ей тука, си сложи челото и поплака мъничко. Ама то как.. на любимия си на сватбата да идеш..
- Те я поканили значи.
- Ами тя майка му много се чуди, да я покани ли, да не ли, защото не може да не я покани, тя беше като част от семейството, ама на сватбата му, бившата му приятелка да иде, пак не върви, но той сам казал: "Майко, не може да не я поканим, прати и на нея писмо." Камък й паднал от гърдите на майка му, ама тя горката душичка.. Поплака тъй на рамото ми и замина някъде между масите. По едно време, мойте младите ме вдигнаха и аз да играя. Е, станах сега, няма как, внук ми се жени. И на рамото ми пак една ръка усещам, обръщам се - тя, с една усмивка голяма, играе и ме вика и аз с нея. Поиграхме малко, аз седнах после до сватята и я гледам, тя баш пред тяхната маса - на булката и младоженеца - игра. Ама как игра.. Като луда, беше уж весела, скачаше, танцуваше.. И се усмихва постоянно, ама в очите й сълзи, сълзи напират, ама не излизат. Много игра. Някак цялата подтискана любов, ей тука в сърцето, цялата болка в душата й излязаха от нея, толкова игра, имах чувтсвото, че е като вулкан, че ще почне да бълва любов. А булката стана и замина при родителите си, защото тя самата знаейки раздели нащо момче с това момиче, не можа да издържи да я гледа. А момичето на инат й играеше, сякаш да каже - тука беше мойто място, аз щях да съм тука сега. Ах, как игра това момиче.. И ний със сватята сме си хванали ръцете и аз й викам:"Нещо ще стане тука сега. " Ама нищо не стана. Тя булката като се скри, нащо момче не отиде да я потърси, той остана при приятелите си, тя булката сама се върна после.
- Голяма история..
- Голяма, голяма. Ама аз казах на майка му - тоз брак няма да издържи дълго. Тя ме моли да не говоря тъй, ама булката все нарежда на нашето момче каквото й кажат майка й и сестра й. Все му казва - тез пердета, дето майка ти ги избрала, мойта майка ги не ще, туй на майка ми не се харесва, онуй на сестра ми не се нрави. И така. Не са ли единни двете семейства, ако ще за едни пердета да е, нищо няма да стане.
- Язък само за онуй хубавото момиче.
- Язък, наистина. Ама как игра на сватбата на любимия си, няма да я забравя никога..

"Я научи ме, стара-ле майко,
на първо либе как да кумувам:
со кои очи да го погледна,
со кои уста да му продумам?"

Моменти

2009-08-09T23:09:00.002+02:00

Изложба на фотографии. "Моменти". Огромна зала. Мека светлина. Хора, шампанско, малки високи масички. Красиви хора или поне хора, искащи един комплимент за вечерта. Ако не за тях - за дрехите им. Токове, тракащи тихо в мекото пространство. Кимащи, разбиращи погледи. Изкуство, изкуство. Стените се чувстват като крехки страници на стар албум. Искат да ги гледаш не през празен поглед, скрит зад изкуствени мигли, а да потънеш целия в стената, в снимката, в момента. Малко хора го правят. Искрено, имам предвид. На повечето им харесва да седят отвън, пред моментите, но никога да не се потопят в тях. Нищо, просто те няма да ги изживеят. А са красиви фотографии, наистина. Иска ти се да си бил там. Да видиш в метрото, как една мъжка сбръчкана ръка, нежно хваща една женска сбръчката ръка, за да знае тя, че той е там, до нея, в претъпканото метро, след всичко, преживяно заедно, въпреки всички тези години, че отново той хваща ръката й, или може би тя да знае, че това е тяхната спирка, или е малък знак за нещо тяхно си, примерно да докосваш ръката на другия като видиш човек в костюм на райета.
На следващата снимка, все още си в метрото, където един възрастен господин си говори с малко момиче. Дали е баща й? Или дядо й? Дали я пита какво иска за вечеря - пица или пиле? Дали я пита студено ли й е или защо е с пуловер в горещото време? Или може би я пита за любимия й цвят. Какво ли е казала тя след снимката? - Синьо и жълто? - А това са цветовете на шведското знаме, да е отговорил той.
Слизаш от метрото. На спирката момиче шепне нещо в ухото на едно момче и се усмихва, докато му говори. Там си, шумно е, тя се е навела леко, той я е прегърнал през кръста нежно. Дали той е учуден от това, което му казва тя ? Или е щастлив? Дали се усмихва лицето, което не можеш да видиш? Или е ужасено? Дали тя е мила или извратена? Дали е лоша и жестока? И да й харесва да е такава?
Излизаш от спирката на метрото, вървиш по улици и площади, където хора, запечатани в малки статични моменти, правят техните си знаци един на друг, имат техните си погледи, говорят си телепатично, обичат се телепатично. И са тихи. Никой не говори. Не само, защото са на снимка. А защото всички устни за плътно затворени. Защото в личните моменти често има една много хубава тишина, която после те кара да се усмихваш, защото е хубаво, хубаво е да знаеш, че познаваш някого толкова, че да не трябва да му говориш.
Трудно е да опишеш всички "моменти". И в огромната, мека зала като крехък албум, можеш да седнеш и да се потопиш в своите си такива, в малките ритуали между теб и този, който обичаш, малките усмивки за нещо, което само ти и най-добрия ти приятел, знаете, едничка дума, която значи нещо само за двама души на цялата Земя. Можеш да се потопиш в своя свят, който ще накара само теб да се усмихнеш. Пред очите ти изникват само най-близките хора, защото само между вас може да има такива моменти. Непознатите изискват твърде много думи.
А е хубаво, хубаво е да имаш с кого да си помълчиш. Но все пак да знаеш всичко.

На тръгване от изложбата ще вървиш по улиците, загърнат в палтото си и може би ще търсиш още моменти, чужди - около теб и свои - в съзнанието си. И макар по дългата студена улица да е твърде мокро, твърде мокро за душата ти, ти няма да знаеш, че си там. Ще си в светлия, мек албум. Крехкия. С тихите снимки. И ще се усмихнеш. На себе си и мислите си..
Поздравления! Току що създадохте "момент". Щрак. Снимка. Заглавие и кратко описание: "Нощна усмивка. Човек в палто се усмихва на калните улици." А на какво ли си се усмихнал наистина?..

Искам

2009-08-04T20:54:00.001+02:00

Аз искам след мен да остане едно огромно светло петно от обич и щастие.

Това е.

Damaged beyond repair

2009-07-31T00:56:00.002+02:00

Винаги, още от малка съм искала да си спомням как заспивам - позата, последната мисъл, одеалото, часа, всичко. Но, уви, не е било писано да се помнят тези неща, поне не в моята глава. Защото не е част от историята. Историята за един мой ден. Може би, ако искам да го включа в историята, ще трябва да опиша и последния смс, последните думи, последните погледи преди да заспя. И ще се върна съвсем в началото. А никой няма време за това. Има време само за нови неща. За нови спомени. Но защо са ти и те тогава, след като няма да ги имаш като картини, накачени в мозъка си?

Винаги съм искала, още от дете да се събудя от слънцето. Само от слънцето. Но, уви, не е било писано да се случи. Лошо време - няма слънце. Но пък кръста пука зловещо. Отваряш лаптопа преди да си измиеш зъбите, да видиш дали някой сетил ли се е за теб и странното ти, болно съществуване. Често се оказва, че да. Хубаво е. Повече от изпукването на кръста. Много повече. До момента, в който след няколко разменени усмивки трябва да си спомниш последния смс, последния мейл, последните думи преди да заспиш. Явно те имат значение за историята на един мой ден. Имат, да.
"The way I am" е проблемът. Думи се стрелкат. Но лошото е, не, знаете ли кое е лошото. Те не се стрелкат, те стрелят и уцелват много точно. Във вената, не, не, не, не. В аортата. Защото след всеки изстрел кръвта спира похода си към вцепененото ми тяло. Бих искала да поправя себе си. Заради другите. Заради някой друг. It's worth it, you know. Заради някой, който не може да понесе the way you are. Заслужава си. Вслушвайте се какво ви казват хората за вас. Преди време, в един ден 4 различни души ми казаха, че съм ужасна и ме мразят. Разплаках се, защото не бях искала да нараня никой от тези 4 души, но все пак шефа ми ме погледна тъжно и каза: "Е, нали знаеш, щом 4 души независимо един от друг са ти го казали, може би проблема не е в тях." Викам му:"Мерси за подкрепата, братле" Кво да ми каже човека.
Но аз бих искала да кажа: не съм чудовище. Не съм. Наистина. Никога не съм искала да нараня някой умишлено, освен може би няколко души, но това не се брои. Не съм чудовище. Виждам се в огледалото почти всяка сутрин и почти всяка вечер. И почти всяка сутрин, и почти всяка вечер виждам там хартия. На дупки, цялата. Вятърът минава през нея и е много студено, много. Минава през дупките, листът трепери целия и почти се къса. Виждам първата бръчка между двете вежди. Много е мъничка още. Но е там. От честото сбърчване на челото, когато има нова дупка. Не мога да се боря с това. То се случва просто. Не мога да се боря. Предизвиквам го сама, очевидно. Не го искам. Искам да давам обич и да я получавам, но по пътя ми се губи връзката. Мисля, че в "даването" куцам много и грозно опакованата ми обич се връща, заедно с няколко думички обратно в мен, но дори не остава, просто ме пронизва, колкото да заболи. И заминава. Аз не помня всичко, разбира се, но сутрин и вечер хартията на милион дупки ме гледа тъжно в огледалото. И ме моли да не плача. Защото ще се разпадне от сълзите съвсем. Тя дори не искаше да е хартия, а здрав картон, но само един тънък лист остана от нея. И дупките. Мисля, че скоро ще се гордее с тях. Тъжна картинка. И какво да правя? Свивам рамене и я оставям да си седи в огледалото.

После за мен, малката ми бръчка и опънатите нерви по врата ми, които са обтегнати до предел, за да държат главата ми високо изправена, защото пусто его, не може да се склони тая глава.. та, за нас трите има минути, дори часове покой. На работа, обгърнат с работа, потопен в разтвори, в пипети, в ДНК, в главоблъсканици, там има покой. Не от някой или нещо. От самия себе си. Да не помиш какъв си и какво причиняваш. Има колеги, дето ти се усмихват, но защото още не те познават. И става 9 вечерта, става 10, идва охраната - един дебел, добър чичко и ти казва: "Айде, мойто момиче, отивай да си почиваш." Каква почивка? Не искам да съм сама със себе си. Но все пак вървя бавничко по огромните улици. Покрай проститутките. Покрай кафетата и ресторантите. Покрай магазините. Покрай момчето, което всяка вечер ми дава по един флаер за бара, в който работи. Покрай парка. Върнах се 100 метра назад, да си купя цигари. Пуших. Докато не ми стана лошо. Исках да ми се завие свят, за да не се разплача. Там, в центъра на столицата на най-организираната държава. Junkie. Ходих като лист, целия в дупки. Хубаво, че нямаше вятър. Щеше да ме отнесе. Метрото. Нямаше празни места да седна, а имаше 10 минути до влакчето. Седнах на стълбите бавно, да не падна. Не само задето ми беше лошо от цигарите. Беше ми болно отвътре, разбито.
Дойде един просяк при мен и ме пита на немски:
- Имаш ли стотинки да ми дадеш?
- Говориш ли английски? - го питам на немски, не защото не го разбирам, а защото ме кефи как просяците знаят и не се притесняват да ти бръщолевят на английски, а учените хора, с които работя, се смущават.
- Говоря, да. - казва ми. - Може ли да ми дадеш пари?
- Пушиш ли?
- Пуша, но съм гладен, някакви стотинки не може ли?
Дадох му стотинки, защото ме изкефи, че знае английски, уж некъв просяк там.
- Пушиш ли? - питам го отново.
- Да. Пуша. - беше клекнал, да може да ме гледа в очите, като ми говори.
- Цигари искаш ли?
- Да, искам, много ясно.
- Добре, аз си купих нови, искам да ги спра, разбираш ли? А си купих нови и се ядосвам на себе си. Вземи ги от мене.
- Мерси. Искаш да спреш, а?
- Да. Много ми дойде.
- Аха, лошо е да се пуши много.
Взе кутията и я отвори. Беше почти пълна. Усмихна се. Най-хубавата усмивка, която съм виждала, може би. Най-щастливата, поне.
- Запалка имаш ли ти? - питам го и бъркам в чантата да му дам моята.
- Ами, имам..
- Сигурен ли си?
- Май й свършва газта.
- Ето, вземи тази. Нова е.
Отново тая усмивка.
- Благодаря ти много. Дойде метрото. Да ти помогна ли да станеш? - пита ме той и тръгва да ме вдигне.
- Не, всичко е наред. Няма нужда.
Той изчезна. Докато спре влака се огледах да видя накъде е тръгнал, но не го видях. Беше странно, защото в секундата, в която му дадох кутията и се изправих после ми светна пред очите. Лошото ми мина. Може би малко и болното. Беше като пречистване от нещо. Не знам какво. Усмихнах се. Кръв шурна от устните ми. Нещо са напукани в последно време, даже не мога да се усмихвам. Опитах се да я оближа, но се стече надолу по брадичката ми. Опитах се да я изчистя с ръка, но се размаза още повече. И не спира да тече. Обаче се чувствах чиста. Исках да се усмихвам.
Като се прибрах се погледнах огледалото. Мислех си, че някоя от раните по листа хартия е зарастнала. Не беше, всичките бяха там. До последната познати. И си казах: "Няма шанс за тебе вече." 3 години още и няма да го има повече тоя лист, дори. И какво ти остава? Празното огледало. Ще ми липсва тоя лист тогава. Няма да има кой да ме моли да не плача, за да не се разпадне съвсем. Само празното огледало. И си damaged beyond repair.

Тва е. Лека нощ. Че много дълго стана.

За истината

2009-07-28T23:19:00.002+02:00

Аз не дишам. В момента. Защото не мога. А искам. Искам да плача, за да ми мине. Но не мога, само се ронят една по една. Не мога да плача. Защото не мога да дишам. И ако правя двете едновременно, ще умра. А не ми се умира. Макар да си заслужава. Заради една роза. Да се умре. Струва си. О, Боже! Колко много си струва. Защото е твоята роза. Защото ти си нейния принц. И всички сме чели книгата. Сега ролите са обърнати. Аз съм принца.

Аз не дишам, защото не мога. Може би и малко не искам.

Другото всичко е казано. Преживяно. Зарастнало. Само първия дъх след вцепенението. Той боли още. Но няма следи. Не, няма. Защото тази истина не съществува.

България vs. Германия (или защо съм благодарна, че отрастнах в страната на леля Цанка)

2009-07-25T16:31:00.002+02:00

- И хубаво ли е в Германия?
- Ами, хубаво е.
- Е и какво е хубавото?
- Ами, хм, не знам.
- Е, разкажи малко, де, какво ти харесва?

И дълго време не можах да обясня какво ми харесва. Отне ми 2 години и едно събуждане в 5:30 сутринта, докато разбера какво ми харесва в Германия, но защо все пак като каже някой "Ама у дома си е най-хубаво" се усмихвам и ми става мъчно за България.

1. Анонимност: Германия (говоря само за тази държава, понеже съм била само тук) ти дава анонимност. Така е. И не само, защото у дома (България) твърде често по улицата се срещаш с десетки хора, които познаваш, не само се засичаш с тях на най-удобни и неудобни места, а защото тук (Германия) никой не се интересува от твойте си работи. Никой таксиметров шофьор няма да те разпитва откъде идваш и къде отиваш, какво имаш в куфара и какво учиш, никоя лелка в магазина няма да ти иска обяснение защо си купуваш хляб и водка или презервативи и тест за бременност. Но въпреки общото мнение, че северните хора са много студени, аз мога на секундата да го опровергая. Това са най-милите и отзивчиви хора, готови да ти помогнат за каквото и да е. И ако ти много държиш да обясниш на таскиджията за това какво искаш да правиш с живота си, той ще те изслуша с усмивка и ще започне да те навива да караш и ти такси. А това на мен ми харесва.

2. 100те пъти: В Германия знаеш, че всяко нещо, което не зависи само от теб, а и от друг човек, който пък е част от институция, ще се случи 100 пъти по един и същ начин. При това именно по начина, по който ти го искаш или поне най-близкия му вариант. В България ще ти се случи именно по 100 различни начина. Защото ще зависи от човека отсреща, от това в какво настроение е той днес и какво мисли той по въпроса за това как ти трябва да си решиш проблема. Защо казвам това? Заради леля Цанка.

3. Леля Цанка: в родния ми град има само една поща. Всеки път като отида и искам да пратя писмо зад гишето е леля Цанка, която се кара на хората на опашката пред мене. Идва моя ред. Тя почва да ми кара и на мене нещо.
- Лельо Цане, моля ти се, искам да пратя това писмо.
- Добре, дай го тука да го видя.
Хваща писмото и го оглежда внимателно.
- Препоръчано, ако може да го пратя.
- А! Че за какво ти е да го пращаш препоръчано?
- Ами важно ми е.
- Че то няма по-бързо да пристигне!
- Знам, просто искам да е препоръчано.
- Не, то няма смисъл. Няма да го пускаме препоръчано сега.
- Лельо Цане! Моля ти се значи, препоръчано да го пратиш!
- Абе, спокойно, бе! Нищо няма да стане.
И не мога да се бия с нея, нито да я измъкна от стъклената й кабинка, за да си взема писмото обратно. Но пък, виж, друг път отивам там и й казвам:
- Лельо Цане, моля ти се, искам да пратя това писмо.
- Добре, дай тука да го видя.
Хваща писмото и го оглежда внимателно.
- Препоръчано, ще може ли.
- Ааа, да, виж , ето това препоръчано ще може да го пратим.

И няма значение, че 1вото е било документ, а второто мартеница, нито, че третия път ще пусне документ препоръчан, а мартеницата - не. Няма pattern, но всичко зависи от леля Цанка в крайна сметка.
В немска поща отивам и казвам:
- Искам да пратя това писмо препоръчано.
- Да, добре, готово.
- Благодаря Ви.
- И аз Ви благодаря, лек ден.
И така всичките 100 пъти. И това ми харесва.

4. Опашката (или как обществото се грижи за индивида): първият път, в който пристигнах в България, първото нещо, което ми се случи е в кафене за непушачи да чакам на опашка и една жена да си духа дима от цигарата в косата ми. Е, кво пък? Не съм чак толкоз изнежена. Споменах вече, че в Германия имаш анонимност. Но все пак обществото се грижи за теб като индивид. Ако нарисуваме същата ситуация в немско кафене, мигновено от някъде ще изникне някой чичко, който ще дойде при госпожата с цигарата и ще й каже:"Моля ви, преместете се в зоната за пушачи или си угасете цигарата." И няма да го направи, защото съм аз. Не, той ще го направи, защото просто си върши работата и там има знак с зачеркната цигара. И така индиректно той ще се е погрижил за това на мен да ми е добре. И това ми харесва.

Но! И тук идва голямото "НО". Аз не съжалявам нито за секунда, че отрастнах в страната на леля Цанка, чешитите и пушенето на обществени места. Не съжалявам, че отрастнах в държавата с проблемите, дупките по улиците и грозните неща. И ще ви кажа защо.

1. Спомените: Германия не създава спомени. Тук хората, приятелите, семейството създават спомени, но нищо друго. Пощите не създават спомени за това как искаш да пратиш писмото си, влаковете не създават спомени за тихото "пуф-паф", нито за сладките приказки с всякакви ненормални хора. Защото тия неща не се случват тук. Тук всичко е лесно и праволинейно. Дори дърветата са засадени в една редица. Няма го усещането за различност, странност и романтичност. Защото, ако си отрастнал в България имаш спомени, имаш сили, можеш да се пребориш с всяка шибана система.

2. Чепатостта: Ако един германец дойде в България - сам, без приятели българи около него. О, боже мой! Той ще полудее! Защото за него тия неща винаги са се случвали 100 пъти еднакво, а тук, той трябва да се бори с лелките, гишетата, чичковците, дупките, кучетата, съседите и не само с тях, а с всичките им настроения, мисли, семейства, приятели, с всичките им особености и стрес. Да, аз съм сигурна, че ще полудее. Но, видите ли, ако сте порастнали така, с тоя дух на лудост, крясъци, писъци, смях, радост, трудност, драма и в същото време една много симпатична забавност, вие ще можете за дни да свикнете и да се научите на ред и дисциплина, защото е лесно. Защото не изисква много, защото този ред провокира у вас да сте такъв, така че да накарате някой от хората, които са се погрижили за вас като индивид, макар и анонимно, да е доволен също и от вашата работа.
Но никой, никой не може да ми отнеме това да казвам с усмивка: "И все пак у дома е най-хубаво."

Дисекция

2009-07-18T21:29:00.002+02:00

Белят ми се устните. Хапя ги до кръв. Гледам в огледалото - наръбени са целите. Снимка. За "преди" и "после". Тъмни сенки пробягват от свивката на окото. Но кожата е твърде бяла. Кожата по пръстите се е свила, изсъхнала. Нарязана. Сърцебиене. Високо, чак в гърлото. Задушаващо, няма въздух, няма въздух. Черният дроб се пържи, гърчи се, отровен.
Сутрин ставаш с крясък. Нервите се очертават. Дишаш. Падаш на възглавницата отново. Дълго гледаш тавана. Не мигаш. Изправяш се полека.

Свит ембрион на леглото рано сутрин. Диша едва в сърцебиене, което чувства в гърлото.

Зомби. В кухнята рано сутрин. Тишина. Работа. Обяд в 8 вечерта. Хапчета. Тишина. Тишина. Тишина.

"..now I understand what you try to say to me, how you suffered for your sanity"
Звездна нощ. Красиво е. Сърцето на свитото ембрионче плаче късно през нощта, плаче с водопад от кръв. Но очите са сухи, твърде сухи. Още преди да е проплакало за пръв път. И няма да заплаче никога..

----
Душата също се втвърдява.
Там, дето често са я били
и е сълзяла досега,
е станала така корава,
че днес напразно харчиш сили
да я пробиеш до тъга.

Какъвто грях да й приписваш,
каквото зло да й прикачваш
или каквато щеш вина,
повярвай, няма капка смисъл.
Но...ако щеш да ме разплачеш,
опитай пак..със добрина.

Н.З.

Край.

Анализ, pt. 2

2009-07-14T22:52:00.002+02:00

Едва ли в дългия текст забелязахте на два пъти, че тази така крехка бяла Венета има нужда от лекари - за хоспитализирането, 1ви път, за психичните проблеми - 2ри.
Но все пак тя е абсолютно здрава и съзнателна, защото се провежда активно самолечение. Когато в малката, топла, светла стая влезе Венета с черния костюм тя оглежда винаги много отегчено и надменно, приглажда с ръка косата си и разкопчава леко сакото, защото колкото и студенина да носи, все пак е топло в тази стая. Всичко това тя прави още, докато е на вратата, после черните й токове изминават късото разстояние до белия матрак, тя се навежда, хваща лаптопа с една ръка и го запраща някъде. После се прокашля, сяда в белия фотьойл, изглажда панталона си, скръства ръце и поглежда с празния си поглед бялата Венета право в очите. До този момент, другата Венета просто седи и чака този ритуал да завърши и тя поглежда черното си Аз и си мисли, че може би някой път точно тази жена в черния костюм я е упоила и е сложила черния грим, за да й напомня..
- Добър ден - казва студено едното Аз от фотьойла.
- Здрасти - обажда се гласът от матрака.
- Какъв е проблема?
- Няма проблем.
- Тогава?
- Не съм те викала.
- Хахаха. Не на мене тия. Пробвай пак.
- Имам нужда, добре, ето, имам нужда от теб, за да ми кажеш, че всичко, което си мисля е безпочвено, че е фантазия, че е глупост, че съм тъжна, депресирана и меланхолична, поради Никаква причина.
- Е, ок. Ти вече го каза тва? Не ми губи времето да ти го повтарям.
- Знам.
- Мисля, последния път като ти наместих разтечения гръбнак обратно на мястото си и се превърна за очевидно твърде кратко време в гръбначно създание, беше по-полезно.
- Не, нямам нужда от това, освен това е болезнено.
- Е, че кога не е било болезнено. Предния път, когато трябваше да изкореня цялото ти сърце и да го смачкам пред теб пак беше болезнено, но го направих за твое добро. Сега си Miss Sunshine. Щастлива си.
- Така е.
- Не ме вълнува. Тук съм за проблем. На работа какво става?
- Ами, трудно вървят нещата.
- Ще се справиш, малко повече усилия, повече ентусиазъм, повече опити, повече трябва. Млъкни! Не смей да ми казваш, че правиш всичко това на максимум, можеш и повече, знам те. ГРЕ? Как са там нещата? Оттам има ли проблем?
- Ами..
- Прилагаш същата схема. Все пак, движиш се ок, наблюдавам те, но можеш още.
- Ще ме оставиш ли да кажа нещо?
- Не. Забелязали сме досега, че това ти да говориш е било безполезно в опитите ни да спреш с лиготията. Така. Какво те тревожи за учебната година? Няма какво да те тревожи, бухни се отново с хъса, който показа предните семестри, работа, работа, работа. Търси от сега програма. Не ме интересува колко време имаш, можеш да работиш, да търсиш място и да учиш за ГРЕ. Просто знам, че можеш.
- Да.
- Разкажи сега какво друго може да има, което да те плаши толкова? За кое толкова не виждаш изход? За кое толкова не си готова? Какво толкова не вярваш и не искаш да приемеш? Страх те е. Затова си в депресия. Но не разбираш, че няма от какво да те е страх. И е много горещо в тая стая. Сложи едни щори. Климатик, нещо. Ще звънна да се уреди вече тоя въпрос. Тихо сега, не говори. Какво става с любовта там, тия работи?
- Хм.. как да го кажа.
- Липсва ти. Това е. Няма друго. Спри да тормозиш момчето, той има работа, има приятели, стои до 3 сутринта да говори с теб и да утешава в тебе мисли за неща, които не съществуват. Ти му вярваш, тогава, защо, майка му стара идваш тука да ми ревеш?
- Не знам.
- Защото поради някаква тъпа причина мозъкът ти се е разтопил. Разтопил се е от горещото в тая стая. Погледни ме! Погледни ме в очите! Знам, че ме мразиш и не искаш, изпитваш ужас от това да се превърнеш в мен, да носиш черен костюм и да прибираш косата си в перфектна опашка. Аз изпитвам ужас да страдам на един бял матрак и да рева за живота си, да съм романтична и да гледам през прозореца. Затова..
- Не, не ми го предлагай...
- Мълчи! Затова, след поредния анализ, който ти направихме на душевното състояние току що, аз стигам до същото заключение. Трябва да се съберем. Трябва да живееш при мен, на малко по-хладно и разумно и да ме научиш да гледам през прозореца. А бялото килимче много ми харесва.
- Ние бяхме заедно преди.
- Знам, разни други неща ни разделиха. Аз станах по-студена от обичайно, а ти изчезна, така че трябваше да съществувам сама. Но след като се върна обратно, получи всичко, от което имаш нужда, за да си ти, все пак мисля, че и аз малко те харесвам. Щом има и теб , и мен, тогава трябва да се върнем в оная симбиоза, която изграждаше една личност. Така е много шизо. Ти не си такава, аз не съм такава, каквато съм, когато сме отделно. Не носим радост на никого така. Или се появявам само аз и наранявам де що видя човек, изливам злоба или ти се появяваш и правиш драми. Тъпо е.
- Тъпо е.
- Прекрасно. В момента, в който почнеш да говориш като мен знам, че ще се разберем с тебе, малка романична лигло.
- Хвани фотьойла от другата страна да го преместим при тебе, че тая стая е малка за двама. - обади се Венета в бялата рокля, докато се опитваше да премести красивия стол към студената стая.
- Между другото, липсваше ми. Радвам се, че се появи правилният човек, който да те събуди и отново да си цяла, а не да лежиш като изсъхнало цвете на тоз гадния матрак. - усмихна се за първи път от много време черната и студена Венета.

Утре Венета в бялата рокля ще напомни на другата колко е хубаво да гледаш небето и да си мислиш за красиви моменти. Утре Венета в черния костюм ще влее целия хъс и сила в малкото, нежно тяло на другото си аз, за да се справят с живота и проблемите. Утре ще разменят ролите и дрехите си.
И ще съм аз. Отново.

Анализ, pt. 1

2009-07-14T21:14:00.003+02:00

Искам да си представите една огромна черна стая. С голямо черно бюро. Представете си, че ви е студено в тази стая. Тоест, как да ви обясня: искам да си представите най-неуютната стая. Готови ли сте? И вътре в тази стая, на един огромен черен стол - кожен, си представете мен - Венета Герганова. Дори да не сте ме виждали никога през живота си, нарисувайте ме такава, каквато и да е. Това не е важно. Облечете ме в мислите си в черен костюм и сложете студено изражение на лицето ми. Много студено. Позволете ми сега, ако сте готови да вдъхна живот на тази Венета и да ви кажа, че за мен тя е човека, който се справя със света около нея, с болката, с проблемите, с лиготията, с мръсните неща, с гадните истории. Разбирате ли? Тя ги разчиства от съзнанието ми. Нейната поява е малко нетипична за мен, имам предвид, тя е нещо изкуствено имплантирано в съзнанието ми. Тя убива проблемите и така се възстановява балансът, емоционалният. Заради присъствието й, хора, който ме познават ме наричат "емоционално зверче", защото тази Венета в черния костюм е способна да консумира болка. Искате да се запознаете с нея? Не, не мисля, че е добра идея. Тя е просто персонален мазохизъм, който ме калява и ме вдига на крака посредством брутални методи, не бихте искали да докосвате студените й ръце, повярвайте ми.

А сега, си представете как до дясната стена на студената черна стая е долепена от другата страна още една стая. Новата стая, която трябва да си представите в момента, е, да речем, бяла, светла. Представете си малка, но много светла стая. Така. На земята на малката бяла стая има един бял матрак и едно бяло меко килимче. Има огромни прозорци, вперили празните си очи право в небето, има огледало и един фотьойл. На матрака си представете едно момиче, седнало по турски. В бяла дантелена рокля е облечено момичето и единствените черни елементи в стаята са тъмната й коса, черният грим около очите и лаптопът, кацнал в скута й. Ние с вас в момента седим в бялата рамка на огромната широка врата и я гледаме как тя се усмихва на лаптопа си. Вие до момента сте наясно, че гледате отново мен, така че, моля ви, сложете отново моят образ, какъвто и да е в съзнанието ви, сложете моят поглед в стъклените очи на това момиче. Аз няма нужда да й вдъхвам живот, както на предишната Венета, с която се запознахте, защото тази е жива. Тя е, как да ви обясня, същността, която дава живот на моето тяло. Да, не ме гледайте така учудено, моля ви. Тя е истинската Венета Герганова. Вие не можете да си представите за нея нищо отвъд материалното, което я изгражда и заобикаля, така че този път ще трябва да ви запозная с нея, но нека не я безпокоим в момента. Сега тя е тиха, спокойна и вперила поглед в лаптопа си. Заповядайте, седнете на фотьойла, докато ви обясня за нея. Малко е сложно. Вие видяхте предишната Венета, в черния костюм с вързана коса на опашка, много гладко сресана, стегната и прибрана. А тук виждате небрежност някаква, незаинтересованост от себе си. Въпреки огледалото. Но то е там, защото тя не иска физически да се променя, да остарява. Мисълта я плаши, но тя рядко се гледа в огледалото с тази мисъл. И тъй, тази Венета, която реално вдъхва живот на мен е именно небрежна. Ето, тя търси думите, които да напише на някого, в празните очи на прозорците. Тя е щастлива, като цяло, ако трябва да сме честни, тя е щастлива личност, има всичко, от което се нуждае. Защото е напоена с обич. Поливана с обич от малка, от семейството си, тя е порастнала с обич, с много добрина и наивност. Затова е бяла роклята. Но живота я сблъска с разни неща, които не са много лицеприятни, затова очите й се скриха зад черния грим, но, ако вие засечете случайно разсеяния й поглед ще видите в него радост, детска радост от нещо малко. Тази Венета тук, обаче е чувствителна. Ето, вие забелязвате как разни малки черни капки има по бялата рокля от времето, когато е плакала. Та, казвах ви, че тя е много чувствителна. Тя е открита към всичко и всички и често, много често се забиват стрели в съзнанието й, в сърцето й. И боли. Ужасно. Физически дори. Ето, ако тя се премести малко ще видите белези има много. А те са често твърде дълбоки, защото хората не вярват, че са оставили рана и дълбаят отново на същото място, докато не се отвори голяма черна яма и тогава аз трябва да преживея как тази Венета се разпада, изсъхва и е неспособна да затвори раната си. Хоспитализирам я тогава. Тъжното е, че не й вярват, когато се опитва да обясни какво изпитва. И тогава я класифицират като драма куийн, а тя е просто чувствителна. Не е кораво копеле. Не е готина. Страх я е от високо и не ходи на плаж, защото не може, но много би искала. Би искала и да е руса или къдрокоса, или не толкова висока. Би искала да не очаква много, да не иска много, да не търси много внимание, да не си измисля глупости. Знам, че го иска всеки път, когато се взира в лаптопа, пише трескаво и очите й стават отново малко стъклени. Тази Венета, която седи пред вас в момента е малко тромава в отношенията си с хората. Не успява да се доизкаже, не успява да обясни, да се разкрие. И често страда, заради собствената си тромавост. Но понеже съм имала, не знам щастието или нещастието, да познавам много интимно мислите й, мога да ви кажа, че в сърцето й и главата й има много красиви и добри неща, които иска да раздаде на хората около себе си. Друга важна черта е, че тя е много ревнива. Тя е ревнива само, когато обича с цялото си сърце и когато провокират страха й. Разбира се, тя сама си фантазира половината от нещата, но е ревнива когато някой й каже - не ме питай за това момиче. Ревнива е, когато някой използва думи, които тя знае, че не са негови, а на друг човек, ревнива е, мисля до клинично състояние на ревност. Тя се опитва да подтиска това, защото сама знае, че не може да изтрие другите хора от живота, за да има небе само за двама души, но не знам, полудява. Вероятно е скоро да я приберат да я лекуват професионално, но за момента тя има своя лек. Даже, мисля, че ще е съвсем обидно да не признаем, че има 2 неща, които спират сълзите да текат по лицето й. Едното, вие сами се досещате е посещение на Венета от черната стая. Другото е обич, нежност, думи, музика, нещо, прошепнато в ухото, което лекува. Това не само спира сълзите й, но гали нежно с ръка лицето й, носи не само покой, а щастие, носи сигурност и бъдеще. Носи спомени за слънчеви спокойни сутрини и мека прегръдка. И всичко това не идва само, не каца от въздуха, то бива донесено с много нежност, внимание и усмивка. Много красива усмивка и също с много красиви, тъмни, щастливи очи. Носи обич, така нужната обич, за да може тази Венета да е истинска, чиста, нежна и ..жива. Носи obsession и думите "само ти, само ти, винаги".. но вие не знаете.. :)

...

2009-07-05T20:14:00.000+02:00

Топло е. Вятърът е топъл като нощта. Тихо е. Не, всъщност съвсем не е, но някъде вътре в уюта на съзнанието винаги е тихо. Dream mood on. Червен светофар. Черен силует зад дима, който издишах. Застана под уличната лампа. Красавица. Червена рокля на големи черни точки. Тъмна коса. Черни обувки. Оглежда се. Чака някого. Още дим, вдишвам много, много дълго. Стотици алвеоли се слепват сами в себе си, овъргаляни в катран. Стават малки черни точки. Аз съм черен силует, седнал на една черна пейка. Червеното момиче беше изчезнало. Един кичур падна пред лицето ми заради топлия вятър. Размърдах се. Прииска ми се да се приближи още един черен силует. Не всеки силует, а един определен, който ще разпозная като мине под уличната лампа и ще се усмихна. После да се приближи до моя черен силует и за десет секунди, двата силуета да се превърнат в една черна точка на черната пейка пред черния бар. После ще се появят отново като две черни точки, отделно една от друга. Но този силует не се появи. Нямаше как.
Тъжно е. Когато думите искат да излязат от теб. Но съзнанието ти ги спира, защото са безмислени. Без мисъл. Само емоция. Себична. Емоциите са себични. Огромно море от бяла коприна. Мека, нежна, галеща сетивата коприна. С аромат на ванилия. И те поглъща. Поглъща и малката черна точка. Черните точици обичат бялото копринено море. Пречиства ги. Променя ги. Или поне те си мислят така. Погубващо е. Защото е нежност, защото е спасение. Защото е еуфория. Защото огромното бяло море не пита черните точки кои са, нито защо са черни. То им дава нежност. И тъкмо в момента на катарзис, когато малки бели сълзи се стичат по черните точки, за да ги избавят от мъката, от безсилието, от болката, от закърпените им черни сърца и души, една последна бяла вълна се разбива в тях. Бялото море ги изплюва и черната точка се разбива в брега на два черни силуета. 10те секунди свършват. Но това, всичко това е толкова кухо. Толкова незначително, ако го поставим на везните на страданието. На истинското страдание. Защото малката черна точка, която се носи в белите дълбини, секунда преди да се разбие в брега усеща, че половината, която довършва така съвършената цялост е отпуснала захвата си и се е приготвила за скок. Секундата, в която черния силует, който чакаш за 10те секунди щастие се спира под уличната лампа по-дълго от преди. Секундата, в която този, който чакаш, за да се слеете в една малка черна точка ти казва странно изречение, с което се опитва да те отдели от себе си. Тогава едно момиче в бяла дантелена рокля и с черен грим загася цигарата си и малките черни капки от очите й оставят петна по полата, докато тя чува как Роби пее: "when it's over, it's all over, even if I make a sound". И си заминава. Завинаги.
Но всичко това е кухо. Празно. И себично. Несравнимо, ако го поставите на везните на страданието. На истинското страдание. Но винаги точките имат значение. Защото са били щастливи. Поне за малко.

Даваш отговор за щастие, даваш отговор за грозотата, а имаш ли отговор за честността? (mariah ross)

2009-06-23T20:39:00.000+02:00

Не. Нямам. Опитвам се да съм честна. Не се опитвам, дори. Просто съм. Всяка дума, която изтича от устата ми е чиста капка от сърцето ми. А винаги пада като черна смола върху хората, които обичам. Препълва устата ми и се лее, стича се надолу по врата ми, ръцете ми, пръстите ми, залепя устните ми. А в ума ми е буря от най-чистите капки, които валят, преди да стигнат земята и да се превърнат в кал. Някой, за Бога, някой ще дойде ли да ми каже - любимите ти хора ти нямат доверие, защото... (fill in the gap). Нямам отговор за честността. Бих искала да имам, но ето - нямам. Нямам красива, мъдра фраза, никога не съм имала и за нещо друго, но поне съм имала какво да кажа.
Но мога да кажа това:
Малко грубост искам, но искрена. Само тия неща са истински. Защото никой не е красив. Всички сме изгнили отвътре - грозни, разядени, горчиви. Малко честност искам. И не я искам от хората около мен. Не. Защото никой не може да ми я даде, след като аз не успявам да застана пред тях чиста и да им я поднеса на червена възглавница като току що обработен диамант. Макар че.. и това е невъзможно. Често истината е просто кална, мръсна и черна, някой я просва пред теб и ти казва - "Ето. На. Оправяй се." Така че истината за всичко не можеш да получиш от хората. Мислех си, че може би я искам от света около мен, че той ми дължи обяснение. Но като в онази история, в която един човек се обърнал към вселената и й казал: "Господине, Аз съществувам!", а тя му отговорила: "Обаче този факт не създава чувство за дълг в мен.", това каза кучката и на мен.
Само тия неща са истински. Защото никой не е красив. Всички сме изгнили отвътре - грозни, разядени, горчиви. Оная нощ се прибирах и се огледах, не исках истина тогава, наистина, просто си седях и гледах хората, уж танцуващи и щастливи в някакъв много тузарски клуб. Искам честността сега, но я получих в оная минута, зашлевена през бузата, както бях в сладката си розова рокля, приличаща на розов мъфин, с розов грим и розово червило, в оная вечер, когато исках да съм сладка госпожица. Тогава светът реши да се открие пред мен и да ми покаже пияните красавици, които повръщаха в тоалетната и бяха толкова жалки, омазани в собствените си секрети, показа ми крещящите си приятелки, които се караха заради х*я на някакво момче и на коя от двете принадлежи той, показа ми разплаканите очи на едно момиче, показа ми похотливите погледи на мъже, които прегръщаха приятелките си, а гледаха мен зад гърба им и се облизваха, показа ми гадните си, мръсни ръце, които се опитваха да ме сграбчат през кръста, показа ми купища педали и лезбийки, които се прибираха от някаква си тяхна сбирки, целите покрити с обеци, и лилава боя за коса, показа ми мръсните си коридори, показа ми натискането по дивани и въпроса на следващата сутрин "А тя как изглеждаше точно?" и аз.. и аз .. не можах да направя нищо... Стоях и гледах с широко отворени очи, неспособна да поема повече информация или да помръдна в розовата си рокля и кремавите обувчици и имах сила само да се свлека на един шезлонг покрай красивия басейн с красивата вода. И чаках.. чаках тази вода да отмие всичкия катран от мен, от хората около мен, от всички мисли, всички очи, думи, ръце, тела, сърца. Но водата в басейна остана неподвижна. Не й пукаше. Беше чиста и кристална, като току що обработен диамант, поставен на червена възглавничка. И разбрах, че и аз съм част от калта отстрани, че съм от страната на живота, в която той ти казва - "Ето, това е истината, проснах я току що пред теб кална, мръсна и черна. Оправяй се."

Вяра

2009-06-21T19:29:00.000+02:00

Имам един приятел. Той е луд по секви медитации, техники за дишане, какво ли не. И снощи ми прати мейл: "Taq vecher shte hodim da meditirame, ajde, ela s nas. Obeshtavash mi ot 100 godini." И викам си, кво пък? ще ида, нищо не ми коства.
Отидохме заедно - той с вярата си за това, как въпросната йога ще му даде сили и енергия, а аз с цинизма си. Една мацка ни даде килимчета, от тия, дето можеш да се въргаляш по тях. И се почна.
Първо - загрявка. Наричало се судхарта йога. Или нещо подобно. Господи.. правихме същите неща, който аз по принцип карам момичетата да правят, като водя ориенталски танци за съвсем лекинка загрявчица. Ок, викам си, няма с какво да ме изненадат. Ама се излъгах жестоко. Минахме на дехниките на дишане. Абсурдни неща, абсурдни упражнения. Че па трябва да седнеш в една поза, ръката ти да е на определено място, другата - на друго. Лудница. Едното упражнение целеше да ни свържело двете части на мозъка, че били разделени. Викам на моя пич:

- Бате, ти си учен човек, много добре занеш, че мозъкът ни е свързан, нали?
- Много те мразя, Венета, млъкни!
- Ок, нямаш грижи.

И всички се концентрираха да правят това малоумно нещо. Отворих очи и ги гледах. Гледах колко бяха сериозни и концентрирани да правят нещо толкова смешно. Бяха толкова концентрирани върху това да вярват, че това ще им донесе прилив на енергия, ще ги направи щастливи... Ако Гуруто им (да, имат си гуру) събере един стадион с примерно 5 000 души и види, че е успял да накара тия 5 000 души да му вярват и да правят всяко малоумно нещо, което му хрумне на него.. Oh, me gosh, той ще избухне в неудържим смях от факта, колко глупави са хората. Аз се усмихнах само - сърце не ми даде да им разбия концентрацията. Но пък, от друга страна - колко малко е нужно, за да повярваш, че нещо ще ти помогне. Почти нищо не коства, а и при хората всичко е много просто - вярваш в нещо и то работи за теб.
Ако ти липсва любов, приятел, усмивка, просто си намираш нещо друго, нещо чуждо и се опитваш да го трансплантираш в себе си. Ако си циник и имунната ти система има непоносимост към такава смешна духовност, тя просто разяжда въпросната вяра и не ти остава нищо друго, освен да седиш отстрани, да гледаш и да сдържаш смеха си.
Гледах и приятеля си, Господи, колко сериозен, немислимо. Той отвори очи и се втренчи в мен точно в тоя момент.

- Знаех си, че ще го направиш, - каза ми той.
- Кое?
- Че ще отвориш очи и ще се смееш на хората.
- Е, сорри, - казвам му. - Не мога да го трансплантирам тва нещо в мене си.
Той затвори очи отново.

Затворени очи. Защо очите на всички трябва да са затворени? За да не виждат себе си? Или да не виждат нещо конкретно? Какво иска Гуруто им да не видят те? Да не видят истината? Да не възприемат истинския свят? Да се обърнат към себе си? Кой да ти каже..

Та, стигнахме до медитацията, най-сетне. Беше guided meditation, ще рече, че Гуруто ни говореше от лаптопа на некъв човек как трябва да вдишваме лунната светлина. Как трябва да се отпуснем. Отпуснах се. "Вдишайте дълбоко. Задръжте дъха си и издишайте." Вдишах, издишах. "Позволете на всички ваши мисли да нахлуят в главата ви, не ги гонете."
"Баси, аз пък винаги съм си мислила, че медитацията е за това да не мислиш за нищо. Добре, да видим какви мисли имам." Главата ми беше празна напълно.
"Усмихнете се" - звучеше гласът на гуруто от лаптопа.
"Луд ли си?"
"Усмихнете се, макар и изкуствено."
"Хаха, добър си!" - усмихнах се.
После имаше музика, после някакви думи за това как лунната светлина пронизва тялото ми, някакви думи за това как трябва да развържа всички мисли в главата си... И се разплаках. Разплаках се неудържимо, едва се сдържах да не подсмърчам, но хиляди, милиони съзли се стекоха от затворените ми очи и продължиха надолу по врата ми. Защо плачех? Дори не се попитах. Не мислех за нищо, не мислех за никой. Бях сама. Под лунната светлина на една поляна - седнала и обгърнала с ръце колената си. Заровила лице в скута си, аз плачех. Отстрани имаше едно друго Аз, което ме гледаше. Тръгнах си с това друго аз, оставих плачещата си сянка под Луната. Обърнах се и си тръгнах. не исках да се гледам повече. И после медитацията свърши.
Отворих очи, изтрих сълзите си и си тръгнах. Не исках да седя и да си говоря с никого, исках да съм сама. Приятелят ми ме видя, че съм плакала, само ме погледна и се усмихна. Във влака просто седях като хипнотизирана. Отпусната, с празна глава. И една голяма дупка в сърцето си.
Може би... може би имам нужда от трансплантация?

Хипотетично

2009-06-14T17:52:00.000+02:00

Хипотетичен ден:

Хипотетично телефона на принцесата звъни:
"-Принцесо, тази вечер сте на бал."
Принцесата се протяга, звъни на звънчето и 2 розови фламинкота със сини панделки на вратлетата си пристигат, за да срешат косите на нашата хипотетична принцеса със златно гребенче. После принцесата бива отведена в огромната красива баня, където си взима вана с листа от лавандула и теснолист жиловлек, защото така било добре за кожата. Слиза по хипотетичните стълби и се отправя към своите си приключения. Вечерта се прибира, преборила се с един принц, който я преследва от години вече, една приятелка, която плака, че малкото й слонче нещо е болно, преборила се с работата си и няколко лами, представляващи личните й бесове. Вечеря с месо от елен и салата. Става й мъчно за еленчето, но не може да си представи живота без месо, затова просто вдига рамене и се отправя към безбройните си лабиринти от гардероби с красиви рокли, поставки за обувки и огледала, пред които има купища грим и парфюми. Половин час. Готова е. Бал.

Хипотетична вечер:

Хипотетичната ни принцеса излиза за своя бал, който не е съвсем бал, защото липсват огромната зала, покрита със злато и мрамор, класическата музика, кавалерите в смокинги и дамите в огромни тортести рокли. Малката досадна фея на алкохола и разврата магически преобърна света на нашата сладка принцеса. Скъси роклята й, качи я на черни обувки на ток, пусна косата й, сложи й черен грим и червено червило и 2 рома в кръвта, колкото да има блясък в очите и се изхили доволно пред учудения й поглед. Но пък принцесата се огледа в черните стъкла на някакъв клуб, откъдето се чуваше безумна музика и беше пълен с джобни гаджета, модели, красиви жени, похотливи мъже, танци, страст и разни други желания. И се хареса. Хвърли един надменен поглед на малката зелена фея и тя изчезна в облак цигарен дим и алкохолни изпарения.

Клуб. Танци. Пот. Погледи. Мартини.
- Здрасти, мислиш ли, че мартинито е женско питие?
Нашата принцеса се усмихва на едно високо, тъмокосо момче, а очите й блестят вече повече и от сребристата й рокля. Направи й впечатление колко красива форма имат очите му и това, че черно му отива.
- Да. Да, определено мисля, че си гей, щом го пиеш.
- А Джеймс Бонд? Това е любимото му питие.
- Не го харесвам.
- Наистина?
- Да. Виж, много съм отегчена, дори не трябваше да съм тук в момента, but oh well, тук съм. Ела да танцуваме.
- Ами аз всъщност.. - опита се да я отреже момчето, което не можем на наречем принц точно в нашата история, защото принцовете са по-разглезени, изнежени и ревящи и от принцесите. А в погледа на това момче се криеше нещо от сорта на: "О, малката, аз съм шефа тук, не си познала".
И тъй. Танц. Погледи. Усмивки. От перверзните. Да ти е ясно какво иска другия. Дълги крака. Секси тяло. Жадни ръце. Прехапани леко устни. Мокра коса. Песен, в която се пее " 'cos at 5 to 2 I wanna dance with you and no sophisticated fun". Игриво погледче, да е ясно и какво не иска другия. Близост. Иии... 3те минути на песента минаха.
- О, ужасно много ти благодаря за този танц, беше освежаващо, наистина - задъхва се принцесата, докато се опитва да се размине с някакви хора; усмихва се на момчето - ще се видим след малко.
И тя се отдалечи сред много хора, без да чуе какво точно й каза момчето, но беше сигурна, че ще се видят пак, а на нея й беше много горещо в момента, за да се опитва да мисли.

2:30 сутринта. Принцесата събра косата си на висок кок колкото можа, но пак разни кичури се спускаха покрай лицето й, по вратлето и гърба, тя изсумтя недоволно, защото не можеше да повика точно сега двете си прекрасни фламинкота да се погрижат за косата й и се зае с любимото си, най-любимото си занимание след танците когато е на бал - да гледа хората. Гледа как на някакво момиче й е зле и момчето, с което танцува я гледа тревожно. Гледа кучките по пилоните. Гледа как по бара са се наредили мъже, които заговарят жени и всички го правят по един и същи начин, като по учебник. Гледа как хората танцуват, как други се приближават, разделят, как едно момиче води за ръката момче навън, как две момичета си играят с черен пухен шал. Търсеше момчето, с което танцува и малко се разочарова, че не го видя. Принцесата си изпи питието, слезе от столчето и се обърна към бармана да си поръча още едно. И както беше застанала, почти на пръсти, навела се напред, вдигнала едно краче леко във въздуха, усети една ръка на кръста си и горещ дъх, който се приближи до ухото й.
- Харесва ми да ми бягат.
Една тръпка, може би не една, може би около 100 минаха по гърба на нашата принцеса. Тя се обърна и се усмихна доволно. Видя и неговата доволна усмивка и разбра, че е усетил поне половината от тръпките по гърба й. Погледна го в очите леко задъхана, малко притеснена, прибра един кичур зад ухото си, опита се да не се вълнува много и се усмихна широко.
- Но аз не ти бягам, казах ти, че ще се видим след малко. Тук съм.
- Мхм - усмихна й се той.
"О, по дяволите, всичко му е ясно или поне се държи така, все едно му е. Само не мога да разбера аз защо се притеснявам?" И в секундата, в която тази мисъл мина през главата й, по лицето й се разля една смесица от безразлично, малко отегчено, малко надменно изражение, тя го погледна право в очите и го пита с игриво погледче:
- А ти защо реши да ме търсиш все пак?
- Минавах и видях невероятно красиви, дълги крака и се сетих, че преди малко танцувах с притежателката им.
- Оо. Искаш още? - "Господи колко съм надута, ще умра.." помисли си принцесата.
- Няма нужда. Ще ми дадеш ли телефона си?
- Да, с удоволствие, но не си знам номера. Дай ми твоя, ще те набера направо.

Принцесата записа номера на момчето и прибра телефона си.
- Ще ти звънна - каза му, смъкна се от столчето и го целуна по бузата на милиметър от устните за чао. Замая се от парфюма му. И не само. Тръгна си.

Принцесата се прибра, съпровождана от пияната, плачеща и хълцаща зелена фея, която някой я бил ощипал най-безсрамно по крилцето. За нея признак на това, че е пияна е като почне да се обижда от глупости. По-късно нашата принцеса легна в леглото си и си припомня с усмивка хиляди пъти всяка дума и жест от тази вечер.
Звънна му на следващия ден. Все пак тя не е момче, че да чака 3 дена.

Тази история не е толкова мъдра и магическа, че да знае какво е щяло да се случи на следващия ден, все пак на опаковката на магията за Хипотетичност, която принцесата беше поръчала наскоро от Amazon изрично пишеше, че е възможно да представи само 24 хипотетични часа. Но тя се опита да си представи. И си представи, че може би щяха да излязат, може би щяха да се опознават, но някак всичко щеше да е малко размито, малко твърде подредено, малко като това да излизаш с някого отегчено, типично и стандартно. Може би момчето щеше да прави неща, които е правило хиляди други пъти за други момичета, може би тя самата щеше да казва неща, които е казвала на хиляди други момчета.
Принцесата седна в леглото си и се огледа. Нямаше звънчета или фламинкота, нямаше балдахин и вана. Беше седнала на едно малко легло по турски в памучната си пижама. Нямаше зелени феи, нито клубове, нито малка сребриста рокля. Вратата се отвори:
- Миличка, отивам да си взема някакви книги, че ми се чете нещо, - каза й високо момче. Направи й впечатление колко красива форма имат очите му и това, че черно му отива. - Какво има?
- А, не, нищо. Искам целувка.
Принцесата се усмихна и разбра, че всичко е трябвало да се случи именно така, както се беше случило в реалността. Хареса й как всичко беше много лично, много специално, много тяхно. Как никой от тях не беше ползвал заучени реплики, заучени движения, как всичко беше много наситено, силно и страстно.
И беше щастлива.

Ново.

2009-06-01T17:26:00.000+02:00

Започвам на чисто. На бял лист. На бели мисли. На ново.
Няма стари публикации, които искам да публикувам. Няма копи-пейст. Няма старост и циничност. Ето - бяло е. Сега.
Но не беше никак бяло в началото. И ако искаш да ти кажа, дори беше много смътно, много тъмно, мъгливо и почти черно. Като черната ти размазана, почти в елипсовидна форма, рамка на вратата ти, на която почуках, докато бях именно в размазано състояние - душевно и физическо.

Кратък outline на началото на една връзка. На нещо ново. Искаш ли?

Вратата. Красивото ти голо тяло и красивите ти учудени очи в тъмната стая. Ръце, устни, тела, голи. Но не се докосват. И аз нямаше да посмея да те докосна повече от една целувка, може би..
Светла сутрин, обаче тежка. Тежка глава, тежки мисли. Два шамара в банята, за да не се излагаме. Рокля, обувки, шлифер, поглед - "не казвай на никого". "добре, няма".

После - дупка. Не искам да се обвързвам, не искам нищо сериозно от теб, наистина, просто грешка, разбираш ли? Мъгла, мъгливо много. Не те държа за ръка, не те поглеждам, не те целувам, не искам да е светло. "Добре, няма", казваш ми пак.

После се разделих с миналото си. Като лепенка. Дръпнах и хвърлих настрани. Изпищях малко от болка, но мястото отдавна беше излекувано и без друго. И тогава видях теб. Тогава ти излезе от размазаната черна елипсовидна врата на онази пиянска нощ и застана пред мен на светло в коридора.
Тогава видях какво има в красивите ти тъмни очи и ако преди те търсих за нова опора, за нещо, на което да се облегна, когато страдам нощем, сега видях самият теб. И се усмихнах. Тогава вече чувах думите ти, разбирах не само какво ми говориш, но и какво искаш да ми кажеш. Видях как ме гледаш, как се усмихваш. Уплаших се. Задето може би аз не те гледах така, както ти мен, а много ми се искаше. Уплаших се, че трябва да се хвърля в нещо ново с главата надолу. А не искам. Не, не, не, не искам, заклевам се. Искам да е бавно. Искам да виждам малко по малко различни неща от теб. Малко по малко да светвам лампите една по една в стаята ти. Не го направих онази нощ, защото ми стигна да те видя размазан и красив. Но ти успя да спечелиш всяка моя мисъл и усещане за теб. Вече съм спокойна. Защото съм сигурна. В теб, особено. За мен съм сигурна, че искам to take my time. Бавничко и спокойно, както тази сутрин днес, да се разбуждам, да виждам лицето ти отново отблизо, но отвътре да ме изгори някакво ново чувство.
Не ме е страх, не съм тревожна, не съм тъжна, нито притеснена. Защото е бяло. И светло. Вече.
Ти си мислиш, че това е outline на връзката, но не.. това е началото. Сега. Точно днес. Днес за първи път застанах до теб и сложих бялото платно пред нас, на което ще трябва да нарисуваме живота си заедно. Или поне тази част от него, в която ще се будя до теб - без значение дали наистина в едно легло или в мислите си.

На Мислите Ми

2009-06-01T16:36:00.000+02:00

Знам, че сънувам. Но не помня какво. Затова си измислям. Измислям си сънища...:
-----
-----
Луна–тично!

Розово. Морко и бързо. Като стъпките ти. Като жълтия ти чадър. Губиш се в тъмното и остава само спомен. Като мирис на дъжд. Дъжд - разлива се бурно с косите ми, във вените. Святка. Угасва. Иска ме. Заминаваш си. Да, странно е. Като да броиш листа. Как си се наричаш? - "листоброец"? Не, не звучи хубаво.
Не е като "збездоброец", например. Зведоброец - хубава дума. Може би, защото е нереална, Събужда в мен не-толкова-романтични мисли. По-скоро мисли, като тези на падналите ангели...

Заминаваш си, неповярвал в детето. В себе си. Защото ти можеш. Можеш всичко сам. Зле ми е. Не трябва! Ти трябва да си сам. Завинаги. Защото си заминаваш. Искаш да се нараниш, да те боли. Да страдаш. Страдай!, но сам, моля те - другото не е истинско. ъмно е.
Дъждът се разлива в мислите ми, надолу през очите ми, по пръстите, които искат да избягат. Но не може. Липсваш ми..
-----
-----
***
И така е хубаво

Слънце. Море. Е, да, може би. Може би трябва да е весело. Нека пробваме...
Хубаво е. Морето се разлива и плиска. Вървим си така. Аз тичам напред и се въртя. Ти ме буташ в морето и аз падам. Точно на сребърната линия. Там, където водата утолява жаждата си в целувка с пясъка. Аз съм там. С разпиляна коса и мокра - цялата. И лежа в сребърната линия на пщната. Идваш. Морето те залива. Може би ти е хубаво. Може би, не знам. Погледна ме, аз теб - не. Ти стана и си тръгна. Погледах те как вървиш. После станах, дойдох и се залепих на гърба ти с цялата си мокра рокля. Ти се обърна. Погледна ме. Аз теб - не...
Може би би могло да е хубаво, не знам. До някъде. Гледам теб, ти мен - не.

-----
-----

В един.

В един. На петнайсет. И пиша. Малко съм луда. Но достатъчно, за да го осъзнавам. Напълно дозирано. Не мислиш така, нали? Страх ли те е ? Мога да те убия с мислите си. Искаш ли, миличка? Недей. Не плачи. Трагедии. Но всичко е премерено. До капка са премерени и сълзите ти. Искаш още? - Не. Ще те боли. Не ми се иска много, много. Искам да те боли достатъчно, любов моя. Точно, премерено и дозирано да те боли. О, ти не искаш? Но защо? Нали ти, малко момиче, ме накара да страдам прекомерно. Пресилно. Зловещо. Защо не искаш малко болка сега - дозирана. Аз ще ти я дозирам. Колкото смятам, че заслужаваш. Едва ли ще ти се стори много. И все пак едва ли ще й устоиш. Ще се пречупиш найвероятно. Очите ти ще се изливат. До смърт, мое малко момиче. Спри! недей да плачеш. Страх ли те е? От мен. Да, луда съм. Може би. Но малко, точно, дозирано...
-----
-----

Синьо!

синьо. Небето - не чак толкова. Тъжно - много. Черно. Като фона зад него - зад детето. То ще спи. Навярно завинаги. Ще е страшно - като букета бледо лилави лалета в ръцете му, Вали. Винаги вали. Земята ще е топла. Ще си го вземе. А другото? Къде е другото? И вярваш ли? Вярваш ли в Бога, който те изпълва? В Бога, който отаря очите ти? В Бога, който те разсипва и иска да паднеш в краката му? Вярваш ли, по дяволите? Или вярваш в мен.. Като детето в черния фон с букета лалета. Вярвай. Хукубивеха (очите на синьото дете - на езика на сънищата). Вярвай.

Събуждам се от сънищата, които сама си измислям. От лудостта, с която обграждам самата себе си, за да се чувствам добре. За да може душата ми да обича толкова много, безкрайно много хора и неща. За да нараняват душата ми и тя после да се къта в сънища от паяжини. В гънките на тялото ми. Да се плъзга по кожата ми, надолу по извивката на гръбнака. Да целува талията и мислите ми. И накрая да иска да ме задуши. Но.. мила моя, аз съм будна. Скрий се в мен, вътре в мен...

Срещи

2009-06-01T16:14:00.000+02:00

- Ало, Кирил?
- Ало, да.
- Венета се обажда.
- Кой?
- Маняна.
– Ааа, здрасти.
- Здрасти, аз съм в София сега и се чудех дали не може да се видим, ако искаш?
- Аз пътувам за някъде с приятели сега, не мога. Някой друг път, чао.
- Чао.
Червена слушалка. Меню. Съобщения. Ново. Т9. "basi kak me otrqza:)". Статус за получено съобщение. Нищо. Тишина. Абсолютна. Стълбитие пред СУ. Седнах. Унес..,
Някой ме докосна по рамото. Вдигам поглед нагоре, много нагоре - високо момче с голяма усмивка.
- Исках да те изненадам и затова така - казва ми той и не спира да се усмихва.
- Аха.
- Нали не се сърдиш?
- Не, не, разбира се. Уоу, просто.. се радвам да те видя.. наистина - казвам му.
Станах, усмихнах се и да прегърнах много топло.
- Ммм, как си? Как дойде? Къде искаш да ходим сега? - залях го с въпроси бедното момче, наистина, чак съм нетърпима.
- Страхотно съм. Айде да се разходим някъде. Много си хубава.
Усмихвам се. Разходихме се някъде, дори не помня къде, защото местата, където си бил рядко имат значение, особено, когато хората, с които си са толкова специални. Ходихме на кино, гледахме Хрониките на Нарния, обичаме приказки и двамата явно. И пуканки обичаме. Много смях, закачки. Някакво такси до общежитието. Още една сладка прегръдка, от тия най-топлите, дето те карат да се разтопиш тотално.
- Чао.
- Чао..
... Усмихнах се тъжно. Стълбите пред СУ. Ставам. Прибирам мълчаливия телефон в задния джоб. 204. Общежитието. Тишина.

3 години по-късно:..
amistad [whenever]: i nie shte hodim na osveshtenieto na apartamenta vyv Viena sigurno taq prolet, moje da se vidim togava
manqna [30 sec later]: hahhah, moje
Skype. Esc. Усмивка в нас. Унес...
Ryanair.com и набързо намерих билет Хамбург - Будапеща. Хамбург ми е много близо, а и отиването до там е безплатно със студентската карта. От Будапеща има автобуси до Виена. За по-малко от час си там. Билета не е скъпа работа - около 40 евро, ако си го взел по-раничко. То има и някакви промоции от време на време, но нещо не съм нацелила момента. Както и да е. Та за първи път пътувах само с дамската си чанта и беше толкова яко - никакво мъкнене на багажи. А и обожавам европейските летища - толкова усмивки и мили хора, които ти пожелават - "Лек полет" не съм виждала на едно място. Готина работа. Аз си бях запазила една стая в едно малко мотелче, евтино, но на хубаво място. Поне на снимките стаите изглеждаха добре, но се съмнявам наживо да е така. Аз съм един тревожен човек въобще, а и бонус - Тома Неверени - лично трябва дас е убедя за всичко.
Виена. Огромен площад. Аз съм с една рокля на цветя, която наскоро си взех, такава лятна, много сладка, но да не се отплесвам, че отиде историята. Та.. бежовата рокля на цветя. 30 градуса на сянка и широкопола бяла шапка, от която аз сама не мога да си видя носа, но пък е мноогоо фешън. Оглеждам се наляво-надясно и огромната периферия се мятка наоколо. И ето - момчето със светла риза, високо момче, с тъмните си очила и голямата усмивка. Усмихвам се и аз, макар че въобще не съм сигурна, че не приличам на огромна бяла гъба с тая шапка и лицето ми несе вижда. Махам му с ръка. Той се приближава и ме прегърна толкова топло, че станаха 42 градуса на сянка под огромната ми шапка. Усмивки, Кафе. Парк. Красиви сгради. Думи. Будапеща. Хамбург. Бремен.
Усмихнах се. Skype. Прозорче, мигащо в оранжево. Кирил. Не го отворих. Тишина.

Мъничко

2009-06-01T15:56:00.000+02:00

Отиваш на работа и си болен. Ама ти се псува за това колко си болен, щото допреди малко си си кашлял дробовете в некви гадни кърпички у вас и си плюл жълто, зелено, червено, синьо и другите цветове на дъгата в мивката. И си показваш носа навън, и какво да видиш? прекрасното Бременско време с прекрасната мъгла, която се стели докъдето ти стига погледа, прекрасния дъждец, който те пръска в лицето, прекрасния вятър, който се вее в косите ти и ще те отнесе след малко. Прекрасно, прекрасно - повтаряш си, за да не почнеш след минута да редиш целия човешки род от Адам и Ева до олигофрена, който преди малко мина и те опръска с малоумното си колело. Трябват ти много здфрави нерви, за да не си го изкараш на всичко около тебе, но така или иначе не можеш да говориш по-дълго от минута, понеже почваш да кашляш и да се давиш в собствените си секрети. И в целия тоя ужас, както си си забил погледа в мокрите обувки, за да не ти пръска росния дъждец в очите, чуваш едно гръмко:
"Buon giorno, bellisima!"
И се сетваш. Вдигаш поглед нагоре, даже спираш за момент. Дори си сигурен, че дъждът е спрял и няма мъгла. И виждаш мъж на около 50 години, висок, с дълго палто, как върви с бодра крачка и най-огромната усмивка срещу една малка, дребна жена с окъсан анцуг и много старо елече, от тия - шушлековите в червено.Косата й е толкова суха и изтощена от боядисването, последното сигурно преди 3 месеца, защото е наполовина бяла, наполовина странно опанжево-червена. На гърба си носи син чувал за боклуци. И ти виждаш, наистина виждаш с очите си как нещо вътре в нея трепва и тя вдига погледа си нагоре, много нагоре, за да поздрави господина в черното палто и да му подари прекрасната си усмивка. Най-прекрасната усмивка, пълна с толкова щастие от неговия поздрав. Виждаш как подръпва надолу старото си елече, като че да се пооправи за пред него и свежда по детски грейналия си поглед надолу, малко притеснена от гръмкия си приятел, който не спира да се усмихва. И ти се усмихваш. И продължаваш малко замислен да вървиш към работа, и да подсмърчаш, но поне не псуваш времето гласно.
...
След няколко часа излизаш навън, пак в гадното време, след 5те проблема, с които шефа ти те е затрупал, все едно ти като не си бил там преди и той не е можел да се справя сам, дори с това да седне на стола. И си малко ядосан, но от време на време се сещаш как с един поздрав един човек успя да накара една малка, отрудена жена да се усмихне и да се изчерви, и малко ти минава. Вървиш си, вървиш си, радваш се, че поне не вали в очите ти и в далечината виждаш едно момче как седи и чака. И го гледаш момчето - какво ли чака? Няма значение, тъкмо си мислиш, и забелязваш как с малки, бързи крачки едно дребничко момиче се приближава към него. И двамата са увити с шапки, шалове и всичко. Момичето носи една найлонова чанта. Спира до него. Той взима чантата от ръцете й и вижда, че тя не носи ръкавици в тоя студ. Нищо не й казва, само взима премръзналата й ръка и я слага в джоба си, за да я топли. Няма нищо друго, няма думи, няма писъци, краясъци, няма "обичам те", няма целувки, нито прегръдки, или цветя и бонбони. Не. Има само едно момче, което взима ръката на своето момиче, за да я стопли. И две мили усмивки.
И си мислиш, че гадното време няма значение, това, че носа ти шурти - на кой му пука, шефа ти те залива с работа - знаеш, че ще се справиш. Няма значение. И в шибания ти, гаден живот, нещата, които наистина имат значение са мънички. Много мъничко е нужно, за да се усмихнеш на някого и да му кажеш колко е прекрасен, за да стоплиш деня му и много мъничко е нужно да покажеш грижата си към някого. И тия мънички неща могат да те накарат да забравиш за минута всичко гадно, което те кара да псуваш на майка. Няма нужда от хвалби и обяснения в любов.
Много мъничко е нужно...

И така е хубаво

2009-05-27T17:42:00.000+02:00

Слънце. Море. Е, да, може би. Може би трябва да е весело. Нека пробваме..

- Искаш да ти кажа нещо щастливо, нали? - легнала съм на бялото меко одеалце и ровя с краката си ледения пясък.
- Да. - седнал си до мен и гледаш намръщено хоризонта. - Отвътре каквото ти идва, когато си говорим за тия неща.
- Идва ми да съм щастлива.
Но ти продължи да гледаш водата намръщен. После аз изръсих простотия. Развалих момента. Но такава съм. Крива, ръбата, неспокосана, твърде сигурна във всичко между теб и мен, в това, че е най-нормалното нещо на света, ако аз съм на Северно море в зеленото ми сукманче и крака, заровени в пясъка, точно ти да седиш до мен на бялото одеалце.

- Не, виж! - ставам рязко и те гледам право в очите. - Ето сега ще ти кажа всичко! Ще ти кажа, че всичко това тук е една случайност. Това, че седя тук с теб в момента е случайно. Аз не знаех тогава, когато почуках на вратата ти, че ще стане така. Не знаех, че ще искам да съм тук сега. Не знаех, че някой може да е далеч от мен за един ден само и да ми липсва. Не знаех, че може толкова болезнено да страдам заради Вики - ето, казвам сега името й направо за първи път. Не знаех, че ще ме е страх и ще си представям как ще се видите лятото, и ще се съберете, защото старата любов ръжда не хваща.
Не знаех, че точно зад тази врата ще намеря себе си. Защото ти си аз. Защото всеки път, когато ми говориш, казваш нещо малко от нещата, които съм си мечтала някой да ми каже. Защото мога да си лежа и да те гледам колко си сериозен просто така. Защото не е лигаво, не е излишно, не е глупаво. Щастливо ми е. И е случайно всичко това. Но е най-прекрасната случайност, която ми се е случвала.
Знам, че би искал от мен да съм по-нежна, по-грижовна, по-романтична, по-сладка. Може би някъде дълбоко в себе си съм такава. Такава съм в чувствата си към теб, но по пътя от сърцето ми до устата, която да изрече тия думи, ме удрят всички мои стари рани и цинизъм, срамът ми от това да съм нежна и добра. Както бях преди и получих шамари. Знам, че няма да ги получа от теб, знам, че може би ще замълчиш, но отвътре ще ти е хубаво.
Виж.. бих се будила до теб всяка сутрин, бих се грижила за теб, бих ти казвала най-нежните неща, бих те обичала, бих дала всичко, за да си щастлив и доволен, не само от мен, но и от себе си, от нас. Бих те прегръщала топло и целувала по врата всяка вечер преди да заспя. Знам, че не го правя, но вътре, в света вътре в мен, който ти създаде, нещата се случват така, както ти казвам в момента.
- Аз исках само 3 изречения - усмихваш се.
- Зная :)

Отпускам се пак върху бялото одеало и си спомних оная първа целувка, когато ми открадна дъха тогава. И не ми го върна повече. Но не си го искам..

Думи

2009-05-22T00:53:00.000+02:00

Разпадаш се. Дръж се, копеле, не е времето сега. По-късно може, но не сега. Сега има проблеми, има любов, има приятели, купони, има работа. Не е време да се разпадаш. Не е време за сълзи, ревност, колебание и стари рани. Не е време да пиеш и да се друсаш с Кодеин. Сега е време да спиш. Да сложиш болния си мозък в меката възглавница. Да затвориш очи. Сребърни ангели има пред очите ти. Само толкова ми трябваше преди 12 години някой да ми каже, че ще поеме болката ми. Някой да помисли колко ме боля мен тогава. Някой да помисли, че имах нужда от грижа, че бях нещо крехко и объркано. Някой да се попита - Господи, какво ти причинихме?
Тъпча се с цинизъм. Гледам цинизъм, говоря с цинични хора, не вярвам в доброто, в любовта, с красивите хора и думи. Цялата съм се натъпкала с това да съм притръпнала към всичко. Към всяко чувство. Да се боря, да се блъскам, да успявам. Малко ми омръзна. 12 години по-късно ми трябваше една песен, за да разбера от какво съм имала нужда. "I pray you learn to trust". Научих се. Научих се да знам, че в един момент всичко се разпада. Винаги. Че "За винаги, в болка и радост, болест и здраве.." са само думи, поредните, които казваш и забравяш. Като - "Да, ще пусна прането." като "обичам те" и "докато смъртта ни раздели".
Сега има едно момче, което ми казва - коравосърдечна си, не можеш да показваш чувствата си. После гледа клипове и вижда в тях бившата си приятелка. И си мислиш - по дяволите, права съм, просто съм права.
И си осакатен. Задето не можеш да излееш с думи, всичко в сърцето си. Защото ти се струва, че ако го направиш, ще приличаш на голямото петно, от слюнката, стекла се от устата на детенце, което спи. Невинно, но гадно, все пак като го погледнеш реално. Затова всички мисли се изливат само през очите ми. Всичката болка, всичката обич, всичкото щастие. Не искам да е така, искам да е лесно да кажа - искаш ли да гледаме Star Wars тая вечер? - но вместо това го пиша в скайп.
Всичко са просто думи. Всички ще ги забравим. И аз дори..

За роклите с дълъг цип

2009-05-13T17:07:00.000+02:00

manqna: а знаеш ли защо са създадени роклите с дълъг цип?
amistad: не, защо?
manqna: тези ципове на роклите са създадени, защото когато се прибереш вкъщи, първо събличаш палтото си, събуваш си обувките и сядаш пред огледалото, където си сваляш грима и обеците, и оставаш ти в роклята. Без нищо чуджо и фалшиво по теб - само ти, едно момиче в рокля. В стаята влиза момчето, което обичаш и ти се обръщаш към него с най-милия поглед, и му казваш: "Моля те, ще ми помогнеш ли с ципа на роклята. Много е дълъг, не мога да го стигна." И се обръщаш пак. Без да чакаш отговор. Преместваш си косата на една страна, навеждаш си вратлето.. и очакваш ръцете по гърба ти, които ще разкопчаят прекрасната рокля.. и целувката по вратлето..
[3:08:12 AM] manqna : затова роклите са с дълги ципове
[3:08:34 AM] manqna : защото иначе щяха да ги правят къси на гърба, там, където можеш и сама да я разкопчаеш
[3:08:38 AM] manqna : или отстрани
[3:08:45 AM] manqna : или отпред

Things I like

2009-05-13T16:09:00.000+02:00

Хехе, едва сега видях поста на Пентаграма за нещата, които обича и че щафетата е предадена и на мен.
И така:
1. Семейството ми! - Винаги на първо място за мен - майка ми и баба ми, това са двете най-прекрасни личности в живота ми и съм най-щастливия човек на света, че ги познавам и че съм взела част от тях в себе си. Обожавам ги и искам да са много щастливи и горди с мен.
2. Приятелството - малко късно открих, че съществува, но откакто се познавам с него в пълната му сила ми носи само щастие.

3. Лаптопа ми - за мое голямо съжаление аз съм вовеки веков обвързана с него. Не мога да работя без него, да уча без него, да се забавлявам без него. Сутрин, след изпишкването и миенето на зъби, първо е редно да се провери пощата, фейсбук, онлайн вестници. После го опаковам в кожената му чанта за 90 евро и го понасям със себе си.

4. Животните - чудих се, кое ми е любимото животно, но сякаш всички ги обожавам. Искам кучета, котки, папагали и всякакви животни в дома си и това, че в момента нямам ме тормози много :)

5. Танците - мисля, че това е единствения начин, по който наистина успявам да изразя себе си. Танцувам, когато съм сама, когато съм тъжна, щастлива, на стола, на бюрото ми, на леглото, на репетиции, в коридора, в банята, на концерти и в други по-специални случаи ;)

6. Бельо - секси бельо. Обожавам го. Не обичам да си купувам обувки, чанти, дрехи, блузи или рокли, но обожавам да си купувам бельо. Anyways, на кого му е нужно всичко друго ;)

7. Месо - това е храната. Никакви вегетариански изказвания не могат да бъдат радушно посрещнати от моя страна. Защото сме всеядни!

8. Порно - мисля, че това е най-прекрасното изобретение на човешкия ум. На .. болния човешки ум, искам да кажа :)

9. Наука - малко общо ми е като понятие, но знам, че за мен бъдещето е scientific researcher. Не съществува нищо по-велико от съвършенството на природата.

10. Картини - но те са по-скоро лично мои картини. Неща в съзнанието ми, които си рисувам всеки път, сцени, случки. Представям си ги, повтарям си ги, изтривам нещо и го променям. И цялата атмосфера около това умствено рисуване ми носи неописуемо удоволствие.

10 от мен. Но искам да добавя едно по-специално, едно нещо, което харесвам ужасно и не мисля, че подлежи на класация:

11. Да съм кралица.
:)

Щори

2009-05-13T15:21:00.000+02:00

Документи. Банка. Виза. Два изпита. Постери. Работата ми. Болницата. Това се случва в живота около мен. Сега за малко съм се дръпнала от него и го гледам как лети покрай гардерода, през коридора ми, навънка да тича по задачи. Аз седнах за малко. На леглото, по турски. С лаптопа в скута ми. Искам да го погледам как минава като течение, влязло от прозореца, ама от тия силните течения, от които щорите ти се блъскат сами срещу стъклото, все едно някой ги е хванал и им крещи "Осъзнай се, осъзнай се!"
Искам да го погледам отсрани как тича и колко е объркан. Как обича всичко в главата и мислите му да е подредено, а дори стаята, която обитава е вечен хаос. И в сърцето му е вечен хаос. Главата му е пълна с много ясна представа за всичко. Мхм, така си мисли той. Мисли си, че просто ще си тече и ще ме поеме във върхушката си и ще го следвам до края. Само че, миличък, ти не знаеш, че сега бясно се блъскаш срещу времето, а аз съм тази, която ти казва - сега е време да отидеш на работа. И ти се втурваш през вратата да бързаш затам, но аз първо трябва да се обуя, така че - по-спокойно, моля те.
- Седни при мене сега, миличък, преди след 30 минути да се слеем пак и аз да се превърна в бясна, забързана и изнервена работохоличка. Седни при мене и ми кажи какво ти има? Честно. Отвътре какво ти е? Малко ми се виждаш тъжен?
- Не съм.
- Мм, искаш да си говорим, така ли?
- Имаш работа от 5:15 и после..
- Знам.
- Защо си тъжна?
- Заради музиката.
- Спри я.
- Не искам.
- Обичаш да си тъжна, нали?
- Много.
- Между другото, това, което си мислиш в момента..
- Какво за него?
- Ами.. за това оранжевото прозорче, дето ти свети на монитора и иска да ти подари 3 прекрасни дни в Италия
- Мхм..
- Знаеш какво ще стане, нали?
- Да..
- Затова недей да мечтаеш отсега, защото най-трудното е да се откажеш от мечтите си за някого, а на тия мечти им е твърде рано да се сбъдват сега. Просто е много рано.
- Надеждите умират последни.
- хахах, стига глупости! Ти никога не казваш това. Казвала си винаги:"Надеждата, тя някъде в тунела свети, на входа на тунела - надпис:"Надежда всяка тука оставете!" И стига си се подсещала за русата коса на онова красиво момиче и сладкото й лице. Ей така като ти изникне пред очите, все едно ме удря през лицето.
- Просто тоя път не искам да става както винаги.
- Винаги си е винаги, това е играта, малката.
- Не ми смигай така нагло. Освен това съм щастлива, ако искаш да знаеш, за разлика от твоето "винаги".
- Мда, и като си щастлива, започваш да ламтиш за още щастие и мечтаеш, после обаче като се натрупат достатъчно мечти и надежди, като си най-пияна, най-надрусана от всичко хубаво, тогава идва моето "винаги" и не ти оставям нищо друго, освен да ходиш, да се блъскаш и да се бориш с живота, пардон, искам да кажа, с мене лично.
- Не си пич, че правиш така..
- Имаш по принцип още 15 минути, в които да не си бясна и истерична работохоличка, като те повлека към библиотеката да учиш. Искаш ли си ги?
- От мене зависят те.
- Да, но от мен зависи това 15 минути да седиш с разбито сърце и да слушаш тая депресарска музика или да се усмихнеш и да си пич.
- хм
- Хайде, да тръгваме.
- Тръгваме..
Слизам от леглото и стъпвам право в центъра на това течение, което ме хвана в горещите си лапи и ме блъска срещу стъклото, докато не се разплаках. "Осъзнай се, осъзнай се".. Дали на щорите не им се плаче също понякога, чудя се..

Заслужавало си е

2009-04-23T10:24:00.000+02:00

"А сега е време да вдигнем тост за Венета, най-малката в нашата група! Тя успя да укроти един от най-лудите хора в нашата лаборатория, който й връчихме като супервайзор - Мирча - да го стабилизира в лабораторията, да го мотивира да работи и да постигат много добри резултати. Научи го да е постоянен и да не се отказва от 1 експеримент, ако не стане от 1вия път. Мирча, когато за първи път го видях, танцуваше и подскачаше в коридора напред назад и пееше нещо. Аз не можех да повярвам просто и след 5 минути той се спря и почна да гледа много сериозно. След 30 секунди, обаче тануцването продължи. И нито аз, нито Михи, а Михи, всички знаете е човек, когото студентите наричат Цербера или Генерала, не можахме да го накараме да е отговорен и постоянен в работата си, да идва на време и да работи сериозно. Появява се Венета, обаче, най-малката, най-младата, само на 18 години и успява да постигне точно това, което ние двамата сме се опитвали и въпреки толкова години житейски опит зад гърба ни и мнението ни за нас, че сме много знаещи за човешката психология, не успяхме да постигнем. Това ми говори само за едно: Венета притежава изключително силен характер. Тя е личност. Завършена и много силна личност, което е изумително, като имаме предвид колко по-млада е от всички нас. Мирча пак танцува наоколо, обаче Венета само един път го поглежда и той Цак! спира като попарен на секундата и веднага застава сериозен без да си позволява повече да се лигави.
Михи ми е говорил още, че тя, освен всичко е и брилянтна в работата си в лаба - чисто технически погледнато. Всичко й се получава, всичко работи и никога не се отказва. Сигурен съм, че тя ще има много светло бъдеще, ще намери своя път и своето място и ще постигне изключително много, защото тя е един малък костелив орех и нищо не може да я пречупи! Наздраве! За Венета!"

Братя и сестри

2009-04-21T01:44:00.000+02:00

- Хааахахахах, тва е Жестоко!
- Знам. Ние нали в банката щяхме да ходим..
- Е, щяхме. Пфф, как ще пропуснем спирката, бе, брат.
- Нищо. На връщане ще минем.

След около 3 минути, крясъците ми по ненормалното му пресичане на улицата и коментар за краката на една мацка, отиваме до банкомата..:

- О, фак!
- Какво има.
- Имам само 30 евро на картата, а ми трябват 40 за тоя учебник..
- Нищо, ще платим с моята, ето виж, има номер на клиента, споко.
- Хм, ок.

След около 5 минути, спор за това кой да въведе информацията на машината за преводи и 3 пъти истерично проверяване на номера и имена..:

- Ох, ела да си купя сандали.
- Нали щеше да си купуваш шампоан?
- Да, верно, забравих..

След 15 минути, търсене на шампоан, пиене, което трябва да се връща на някого и 2 айрана.

- Искам сандали!
- Добре, отиваме да ти вземем сандали!
- М, мерси.
- Ок, как е тоя магазин, хареса ли си нещо?
- Мне. Не знам. А виж, тва е сладко. Харесва ли ти?
- Мхм.
- Малко беше странно да те попитам всъщност.
- Мхм. Ооо, ти си питала мен? О, господи, мозъка ми дори не допусна тая възможност и ти отговорих машинално.
- Мда. Казах ли ти за визата?
- А, да, каза ми.
- Ама все пак от сега ще си взема билета за влака, брат, няма място за това да не получа виза. О..фак..
- Какво сега?
- Ако си купя билета, няма да имам пари за сандали.
- Ще ти ги платя.
- М, ако ми ги платиш, ще сме като гаджета.
- Не искам да съм ти гадже.
- Ха, и аз не искам да съм ти гадже. Дай да отидем в другия магазин.
- Ок.

След 3 обиколки около 2та щанда със сандали и безкрайна борба с 41ви номер обувки..:

- Ох, остави, друг път ще са сандалите, айде да пием кафенце.
- Не! Аз няма да отида никъде, преди да си вземеш билета за Цюрих!
- Ааа, да, билета.
- Как може да си толкова разсеяна? ..

След пресичането на същата улица и повторните ми крясъци за ненормалното му пресичане:

- Един билет Бремен-Цюрих, моля.
- За коя дата?
- 6ти.
- Рано сутринта ли предпочитате да пътувате или..?
- Към 10 е добре.
- Един човек или ще сте двамата?
- А, ами само аз съм.
- Добре, малката. Има връзка от 10:44, пристигате в 18 часа, 1 смяна в Хановер.
Специална оферта на 1ва класа 99 евро. Нямаме вече оферти за 2ра класа, само това и редовната цена на билета - 156 евро.
- Ммм...
- А, възможност има и за 8:40 сутринта, пристигате в 17 часа в Цюрих, има 3 смени, обаче.
- О, прекрасно!
- ?! .. Както и да е. Цената на билет, специална оферта за 1ва класа е 59 евро.
- О, прекрасно, просто ви обичам! Теодоре, нали ти казах и преди като търсихме билета, че ще умра 6 часа да седя на едно място! Прекрасно е. Ще сменя три влака.
- Хаха, ти си луда. Ок, колко струваше това? 59 евро. Приемате ли EC карти? Мдобре, заповядайте.
- Благодаря ви - усмихва му се лелката.
- И аз ви благодаря - усмихва се той.
- И аз ти благодаря - казвам му и всички се усмихваме.

След няколко цветни маркера, които боядисаха билета ми в розово, за да не си пропусна смените и потегляне към кафето:

- Ти защо каза, че не искаш да съм ти гадже?
- Защото ти ми го каза първи и трябваше да си върна.
- Ама, тъпо е да сме гаджета, аз съм мислил за това.
- Мда, съгласна съм. Сега е много по-яко. А и така или иначе сме постоянно заедно..
- Ами ние реално сме гаджета, просто не правим секс.
- И така е по-добре.

След още 3 магазина, купуване на 1вите сандали, които въобще харесах, кафе, кола, цигара и разговор за наши близки приятели.

- Доспа ми се, брат.
- И на мене много.

След немски, вечеря, танци, учене, покана да гледаме сериали, отказ на покана да гледаме сериали, няколко епизода How I met your mother и неговото пожелание за лека нощ..:
Скайп отказва да затвори прозореца на Теодор. Пробвах с Esc, Alt+F4, Cancel, End task, но прозореца си седеше там. И сега си седи там, не мога да го затворя просто. Хм, яко е. Той винаги ще е там.. тук, т.е. просто никога няма да мога да затворя този прозорец, никога няма да поискам да го затворя, освен, когато се караме, но тогава не се смята. Никога няма да поискам да не си вземе колата от Швейцария, докато аз съм там и никога няма да поискам да спра да му говоря за глупости, за приятетлките му, за моите приятели, за света, живота, световната икономика и гласуването за Европейския парламент. И никога няма да поискам от Теодор, най-близкият ми приятел, нещо повече от това да е единствения човек, към когото се обръщам с "брат ми" и го имам предвид.

За Теодор,
От Сестра му: целувки :)

Време е...

2009-04-18T13:22:00.000+02:00

Az: tam li si?
Toi: da
Az: moje li za poreden pyt da me spasish ot samoubiistvo kato se vidish s men?
Toi: zashto iskash da se samoubivash pyk sega
Az: moje li?
Toi: moje.

Ще се видим след 1 час, защото имаше работа малко. Аз му обещах да се държа 1 час без да правя глупости. Затва пиша сега. Да попълня дупката. После ще си обуя чехлите, ще се свлека по стълбите и ще изляза под красивото слънце. Ще го видя и ще ми се доплаче.
- Здрасти. - за първи път от както го познавам ще го прегърна като се видим и ще ми се доплаче още повече.
- Здрасти. Кво има, бе, мишка?
- Нищо.
- Е, нищо. Къде искаш да ходим?
Той е невероятен човек. Вие не го познавате. (тук се обръщам към 2мата души, които четат тия писаници). Но той е прекрасен в способността си да е толкова земен, толкова много свързан със силната, твърда земя. Той знае къде е и защо е там. Аз не знам къде съм. Той е арогантен, да, признавам го, той си мисли, че притежава около 51% от акциите на тая Земята, Млечния път и Вселената. Мисли се за велик. Мразя го понякога, но го мразя само, защото аз не мога да мисля така. Не съм в състояние да мисля така за себе си. А пияният ми шеф, вчера се опитваше да ме научи на следното:
- Значи, правиш ето такааааа - взе си ръката и си я целуна супер бавно. - Ей така са праи, много е полезно, трябва да се обожаваш. Като станеш по-адвансд, почваш да правиш така - взе си ръката и почна да си я ближе. хахах стана ми смешно сега, като се сетих.
Мда, за Боян говорих преди малко. Като се запознах с него, реших, че е едно малко дете, чувствително, романтично. Караше ме да се усмихвам, защото се чувствах толкова стара покрай него. Сега ме спасява той мене от самата себе си. Щото просто е пич. Защото ще го погледна в очите и ще видя стабилен, здрав и цял непокътнат свят.
Мина моя час. Отивам.

Въпрос

2009-04-11T15:03:00.000+02:00

- Какво е за вас щастието?
- Беше лято. Точно така - много горещо лято, защ..
- Не, не, вижте, аз питам само: какво е за вас щастие?
- Да, именно, правилно си спомням, защото щорите бяха плътно спуснати, а аз се въртях като луда в една бяла рокля. Преди 13 години някъде да е било това. Come amour. Това звучеше около мен, докато скачах и тананиках мелодията. И сега мога да ви я изтананикам, дори.
- Не, благодаря.
- Но тогава преди 13 години за момент спрях да се въртя в кръг и да гледам как роклята ми образува вълнички. Седнах на земята и погледнах нагоре. Видях голямото дървено пиано, красиво, лакирано, с много стари педали, по което се движеха ръцете на най-красивата жена на света. И тя беше облечена в бяло - с бяла пола и риза. Със затворени очи свиреше най-красивата мелодия и се усмихваше тихо. По изразителното й лице можеше да се прочете мелодията като ноти. Всеки натиснат клавиш извикваше усмивка или леко сбърчване на челото й. Наскоро си припомних отново тази сцена и едва сега осъзнах, че тя е въплъщение на истинското щастие. Ако ми кажете сега - нарисувай Щастието - бих нарисувала майка си, именно в този момент.
- Хм, интересно наистина.
- Разбира се и аз почнах да свиря на пиано. Очаквано. Липсваше ми талант, обаче, може би и малко воля за по-постоянна работа, но факт е, че не ми беше никак лесно и по-скоро се борих с голямата дървена кутия, отколкото да я карам да пее красивата мелодия на мама. И от хилядите ми борби на тепиха с музиката си спомням, че майка ми винаги е била моят безмилостен треньор. Един мач си спомням особено добре, когато просто пръстите ми отказваха, отказваха да изсвирят правилната нота и това е. Имаше викове, имаше плач, имаше страх и дивят поглед на майка ми, от който ме беше страх повече, дори от шамар. Имаше сълзи в този поглед, неясно защо.
- Нима? Но това е странно..
- Тогава реално на мен почти нищо не ми е било ясно, но ако трябва да седна и да разказвам за живота си..
- Не, ние нямаме толкова време.
- Да, но тази случка се припокрива с момента, в който всичко рухва. Знаете ли, точно тогава, когато нещо си отива от вас и вие го губите, страх ви е, че ще загубите всяко любимо същество. Вие не разбирате съвсем какво ви говоря, понеже не знаете реалните събития..
- Така е.
- Но, помислете за момента, в който сте били толкова съсипан, толкова нещастен. Момента, в който поглеждахте в огледалото и можехте да видите всеки нерв, изрисуван по лицето ви. И бръчиците, които не са били от усмивки. Имате такъв момент, навярно..
- ..Навярно
- И всичко това, събрано с момента, в който един от малкото моменти на съвършенство в живота ви, а именно, един час пред пианото, е срутен от 10 малки непохватни пръстчета, които забиват ноти в мозъка ви, като 10 малки ножчета, вместо право в слънчевия сплит, както всяко велико произведение и оттам да се разлее из цялото тялоо. Come amour...Да, ето така бих представила тъгата. Изпънатото, леко сбръчкано и изненадано лице на майка ми, със сълзи по него, дивия, учуден поглед, който се среща с една мъничка разруха на нещо малко, но толкова нежно и лично като Come amour. Да, така бих представила нещастието. Но вие сякаш не питахте това?
- Не. ..не питах това
- Но дори тогава тя беше в бяло. Най-красивата жена на света.

червено

2009-04-08T04:58:00.000+02:00

Уморих се. Уморих се да търся смелост. Да съм силна. Не искам. Отказвам! Отказвам да събирам малки капки сила, да ровя за тях измежду хилядите кубчета лед в коктейла ми. Уморих се от 1ви стъпки, от "обичам те", от усмивки, от това да оставям впечатления. Заклевам се. Във всичко. Уморих се да съм изкусителка и погледи. Омръзна ми от путки, от хора, които мислят за себе си, за здравето си и това колко са изтощени. Уморих се от лъка и стрелата, които накрая ме пронизват само мен. Махни се, и направи място за нас - се пее в песента с грозен клип и странно звучене. Гаден ютюб. Хм.. стяга ми шлифера. Стяга ми около дясната част на черната малка рокля. Стяга ми около кривата усмивка в червено червило от ляво на малкото ми личице. Уморена съм. От работата си, от проблемите си, от нерешителността на шибания свят, който има смелостта да ми казва кой кара влака. Аз карам влака тоя път и казвам, че сърцето си го оставям в 3та глуха, некви други хора да го подритват. Да се спасява само. Аз си лягам след малко. И макар около 1 минута да се надявах, че телефона ще звънне пак, сега за пореден път ще вдигна слушалката и ще сложа един край. Да. Пак ще се изживея като силна и мъж. Защото, ако никой друг не го заслужава, го дължа на себе си. Малко честност, изплюта в лицето. На пияна глава. Един шамар, да ти гори от ляво на малкото личице, докато си събличаш малката черна рокля и се бориш с ботушите. Малко грубост, но искрена. Само тия неща са истински. Не комплиментите в 4 следобед. Не "Много си красива". Защото никой не е красив. Всички сме изгнили отвътре - грозни, разядени, горчиви. Малко честност искам.
Уморих се...

Сяра

2009-03-24T02:35:00.000+01:00

"Разходихме се някъде, дори не помня къде, защото местата, където си бил рядко имат значение, особено, когато хората, с които си са толкова специални."
стар, изтрит пост, недобре формулирано, кухо, забравящо се...
-----
Ще искам да те изненадам. Един път. И ще вляза в любимия ти клуб. Ще си мисля, че съм хубава. Ще съм се облякла удобно, защото ще танцуваме цялата нощ. Ще се усмихвам непрестанно, докато обикалям, за да те намеря. Ще те видя. Ще спра. Усмивката ми ще се стопи много бавно. Ти ще й се усмихваш и ще я галиш по косата, докато я отместваш от бялото й рамо. Хубава, тъмна коса. Ще й се усмихнеш като усетиш малката й ръка на рамото си, докато те придърпва към себе си да те целуне. Ще танцуваш с нея на песни - бавни, бързи, наши, ваши. Тия, на които аз съм се събличала за теб. Бавно. Една извивка на тялото напред. Косата пада пред лицето й. Ханшът й се плъзга по жадните ти ръце. Бавно... Обръща се. Ръката й зад врата ти. Притиска се в теб. Смъква се бавно надолу. Следваш я. Гърдите, гръбнака, дупето. Ръцете, които ги галят. И извивките, които ги следват. 5ти ром. "Ти си най-красивото момиче!". Смях. Докосване. Шепот в ухото. Погледите! 6ти ром. Латино. Страст. Малко сапунена. Тя е много секси. Минахме на синьо кюрасо с много сухо мартини. Кой би пуснал Only when I lose myself в клуб? "Поздрав за влюбените!". Усмивки. Бавна целувка по врата, докато всяка дума от текста пронизва съзнанието ми. 2ро мартини. Музиката. Някъде другаде съм. В друг, много размазан, малко по-тъмен свят от тоя клуб. Яко място. "..1000 reasons why I shouldn't spend my time with you, for every reason not to be here I can think of 2 to keep me hanging on.." Музиката. Душевен оргазъм. Дълбоко потапяне в най-разяждащата болка в сърцето. 2000 причини да съм тук.. "Did I need to sell my soul for pleasure like this.." Струва скъпо истината. Нищо. Полезно е. Зверче. Емоционално - ще ти мине. И не мога да гледам повече. Нахраних сърцето си с образи. Давам му да яде от собствената ми ръка. Сяра. Нека се разяжда. Стола ми се струва висок. Свличам се малко смешно. Последен случаен поглед. Дано не ме видиш. Бях много хубава преди 3 часа, преди 6 рома и 3 мартинита. Влача се. Никога няма да ме видиш. Хотел дали ще си намеря? Пак се влача. Май искам да се върна, само да ти кажа здрасти. Музика, музика, музика. Тялото ме боли, очите от това да сдържам сълзи - също. Аз съм зверче, минава ми. "Имаш божествено тяло." Обръщам се. Виждам ви. Смееш се. "Трябва да се оженим, ти си перфектната жена за мен" Сърцето ми се обръща навътре и тупти, захлупено в себе си. Сигурно ще спре скоро. Не му давах повече от 3 години и без друго. Такси. Смях. Целувки. Малки, хиляди мънички целувки. Тайните мечти на някой друг в леглото, който си е мислил за теб преди да заспи. Виждаш ги като на филм. Откраднато дежа вю. Много е красива...Много...