...

Топло е. Вятърът е топъл като нощта. Тихо е. Не, всъщност съвсем не е, но някъде вътре в уюта на съзнанието винаги е тихо. Dream mood on. Червен светофар. Черен силует зад дима, който издишах. Застана под уличната лампа. Красавица. Червена рокля на големи черни точки. Тъмна коса. Черни обувки. Оглежда се. Чака някого. Още дим, вдишвам много, много дълго. Стотици алвеоли се слепват сами в себе си, овъргаляни в катран. Стават малки черни точки. Аз съм черен силует, седнал на една черна пейка. Червеното момиче беше изчезнало. Един кичур падна пред лицето ми заради топлия вятър. Размърдах се. Прииска ми се да се приближи още един черен силует. Не всеки силует, а един определен, който ще разпозная като мине под уличната лампа и ще се усмихна. После да се приближи до моя черен силует и за десет секунди, двата силуета да се превърнат в една черна точка на черната пейка пред черния бар. После ще се появят отново като две черни точки, отделно една от друга. Но този силует не се появи. Нямаше как.
Тъжно е. Когато думите искат да излязат от теб. Но съзнанието ти ги спира, защото са безмислени. Без мисъл. Само емоция. Себична. Емоциите са себични. Огромно море от бяла коприна. Мека, нежна, галеща сетивата коприна. С аромат на ванилия. И те поглъща. Поглъща и малката черна точка. Черните точици обичат бялото копринено море. Пречиства ги. Променя ги. Или поне те си мислят така. Погубващо е. Защото е нежност, защото е спасение. Защото е еуфория. Защото огромното бяло море не пита черните точки кои са, нито защо са черни. То им дава нежност. И тъкмо в момента на катарзис, когато малки бели сълзи се стичат по черните точки, за да ги избавят от мъката, от безсилието, от болката, от закърпените им черни сърца и души, една последна бяла вълна се разбива в тях. Бялото море ги изплюва и черната точка се разбива в брега на два черни силуета. 10те секунди свършват. Но това, всичко това е толкова кухо. Толкова незначително, ако го поставим на везните на страданието. На истинското страдание. Защото малката черна точка, която се носи в белите дълбини, секунда преди да се разбие в брега усеща, че половината, която довършва така съвършената цялост е отпуснала захвата си и се е приготвила за скок. Секундата, в която черния силует, който чакаш за 10те секунди щастие се спира под уличната лампа по-дълго от преди. Секундата, в която този, който чакаш, за да се слеете в една малка черна точка ти казва странно изречение, с което се опитва да те отдели от себе си. Тогава едно момиче в бяла дантелена рокля и с черен грим загася цигарата си и малките черни капки от очите й оставят петна по полата, докато тя чува как Роби пее: "when it's over, it's all over, even if I make a sound". И си заминава. Завинаги.
Но всичко това е кухо. Празно. И себично. Несравнимо, ако го поставите на везните на страданието. На истинското страдание. Но винаги точките имат значение. Защото са били щастливи. Поне за малко.